ИСТИНАТА Е ВСЕ ТАКА НЕУДОБНА,Написано от Георги Ифандиев
>> понеделник, 9 май 2011 г.
Политика
ИСТИНАТА Е ВСЕ ТАКА НЕУДОБНА
Написано от Георги Ифандиев
Понеделник, 09 Май 2011
Георги ИфандиевЧаст ІІ: БЪЛГАРИЯ – ОТ ВЪЗХОД КЪМ УПАДЪК
Комунистическата върхушка съсипа българите и България • Разрухата, до която „народната власт“ доведе цветущата ни родина • Чудесният живот на нашенци бе погребан под руините на царството
„Трябва да припомня – за който е от ония времена, а пък за който не е, да изтъкна, – че САЩ бяха злополучно представени тогава в България: просто да се чуди и мае човек, как може свръхвелика сила да се представлява от такава злополучна личност като този г. Барнс[1]... Идва една вечер – на традиционната „кръгла маса“ в бара на клуба, където се събирахме голяма компания, главно българо-американска – и се хвали: вчера надпил всичките руски генерали, те всички, накрая, се търкаляли под масата, той пък бил качен там (представям си картинката)...
Другата му щуротия бе, че си въобразяваше, че е влюбен в някаква си сбъркана софийска шаблонна красавица, с която се разнасяше по баровете – за нейно удоволствие, но за клатене на главите от страна на българската публика, която от Америка очакваше не пиянски кабаретни подвизи, ами спасение. И тука беше пък третата му и най-голяма щуротия: най-безотговорно създаваше надежди, които бяха без покритие. Така подведе множество хора, а после си отиде в САЩ, а пък те се озоваха на устата на червения топ...
Като си отиде Барнс, останаха да управляват мисията две мили американски колежанчета – Боб Хорнър и Стив Кливланд, единият 26-годишен, другият едва на 23, а пък съпругата му само на 19 години, една прекрасна руска княгиня (Стив беше внук на президента Кливланд). Тях бе намерил държавният департамент да прати в София да се борят с болшевикуса азиатикус! Толкова се и пребориха, милите...“[2]
Продължение.
Държа да подчертая, че за да започне истинският преход и той да бъде успешен, са задължителни поне няколко задължителни условия. Ще ги изредя в тяхната последователност.
Анализът и правилата са отправната точка
Простаците, които ни убиваха, тормозеха и ограбиха.Първо, какво е реалното състояние на държавата и защо е такова? Трябва да бъдат открити причините и виновниците за тях. Защото на този свят всичко е конкретно и лично. И няма лесни отговори. Само комунистите даваха такива на всички изключително трудни въпроси.
Второ, какво искаме да направим и докъде възнамеряваме да стигнем? Следва изясняването на това кои не бива да имат право да участват. Веднага ще бъда атакуван заради някаква „антидемократичност“. Всеки имал правото да се променя; децата не отговаряли за престъпленията на родителите. Хайде де. Затова ще се спра малко по-обстойно на този фактор.
Преди всичко, всеки поне малко изкушен от истинската психология и криминология, а не от социалистическата, преподавана от рабфаковците на ЦК на БКП и тяхната служба за партийна сигурност, е наясно, че значителна част от престъпниците се раждат такива. Както и гениите. До голяма степен и едните, и другите са плод на наследствеността. Разбира се, необходими са условия – среда и подходящи хора, за да се развие „талантът“ на всяка от тези групи. Понякога дарбата и престъпните наклонности се съчетават и тогава резултатите са най-ужасяващи. Нима не сте чували израза „гениално престъпление“? Онова, което Майер Амшел Бауер, станал първият Ротшилд, откри през втората половина на ХVІІІ век, не е ли образец на симбиозата между гениално икономическо мислене, задълбочено проникване в същността на човешкия характер, направляван от алчността и егоизма, и престъпната наклонност на измамника? Така се натрупва несметното богатство на фамилията и се ражда съвременната банково-кредитна система. Който не я смята за престъпна, е обречен рано или късно да попадне в нейните мрежи.
След като престъпникът се е изявил като такъв, трудно може да се превърне в нормално човешко същество, годно да съжителства в общество. Защо не попитате родителите на убити деца дали са склонни да простят на убийците и да им дадат втори шанс? Да оставим света. У нас комунистите избиха десетки хиляди невинни българи и ускориха настъпването на смъртта на още стотици хиляди. Съсипаха милиони съдби. По този начин лишиха страната от огромен брой нереализирани свестни специалисти. Превърнаха един от най-почтените, инициативните и трудолюбиви народи в аморфно стадо от предатели, приспособленци, крадци, кариеристи и лентяи, водени от апатия и стремеж за облагодетелстване. Кой попита жертвите на комунизма дали са съгласни касапите, изтребили техните най-обични хора, не само да продължават да живеят, но и все така да ни ръководят, понастоящем чрез техните потомци?
Как така децата не отговарят за престъпленията на родителите си, а наследяват всичко материално, завещано им от тях? Преди всичко, тези същества са възпитани в зловредна среда. Повечето от тях са латентни убийци, крадци, насилници. Удаде ли им се случай, без никакво колебание реализират своя криминален потенциал. Ето как бе сътворен настоящият парвенюшки „елит“. Да простим и да забравим ли? Това означава да търпим, сиреч да се примирим с настоящата си обреченост и безнадеждност. Писано е: „Обичайте враговете си... и молете се за ония, които ви обиждат и гонят...“[3] Да, но от кого е писано? От фарисея Шаул от град Тарс, известен с преследванията и убийствата на християни?
В романа на Никос Казандакис „Последното изкушение на Христос“ има чудесен епизод, в който се появява мъж, представящ се като Павел, апостол на света. Тогава един от героите – не случайно посочен като Негърът, се обърнал към пришълеца:
─ Не си ли ти, демоне от ада, който напълно безпричинно уби Мария Магдалена? Ръцете ти са покрити с кръв....
─ Да, аз – отговори Павел с дълбока въздишка. – Бия се в гърдите, раздирам дрехата си и плача: „Съгреших!“ Получих писма с нареждания да убивам всеки, който нарушава Мойсеевите закони. Убивах всеки, когото можех да стигна. Но когато се връщах към Дамаск внезапна светкавица проблясна в небето и ме повали на земята. И чух укорителен глас над главата си: „Шауле, Шауле, защо ме преследваш? Какво съм ти сторил?
─ „Кой си ти, Господи?“ – извиках аз.
─ „Аз съм Исус, когото преследваш. Стани, иди в Дамаск и там верните ми ще ти кажат какво да правиш.“[4]
Исус го кани да влезе в къщата, където Шаул-Павел разказва наизустената приказка за раждането на Христос. Тогава Сам Бог го пита:
─ Видя ли възкресението на Исус от Назарет? ─ Исус се разкрещя. ─ Видя ли го със собствените си очи? Как изглеждаше той?
─ Припламнала светкавица – блясък на мълния, която говореше.
─ Лъжец!“[5]
Излишно е да се отклоняваме в богословски спорове. Достатъчно е да се запознаете с „Деянията на светите апостоли“, глава 11. И как след това самозваният Павел иззема инициативата от апостол Петър – вижте „Послание на св. ап. Павла до Галатяни“, глава 2, ст. 11-13. И как същият Павел, участвал в убийството на свети Стефан, започва да създава интриги между Христовите ученици – „Деянията на светите апостоли“, глава 15, ст. 36-40.
Затова нека обичаме враговете си, но и да не им прощаваме. А да ги наказваме според престъпленията им. Без това, следващата крачка ще бъде все така несигурна. Защото кракът не ще стъпи на чиста и здрава основа.
Как така децата на комунистическите престъпници да не носят отговорност за прегрешенията на предците си? Нали в правото всичко се наследява – и позитивите, но и негативите? Маса болшевики не само унищожаваха, но и грабиха. Както още през вече далечната 1965 г. се е произнесъл „телевизионният Ювенал“ Юлиян Вучков: „Нашето поколение израсна непосредствено след 9 септември – в едно време на бурен революционен подем. Тогава нямаше място за интелигентско обмисляне и колебание. Това време се наричаше всенародно настъпление срещу остатъците от старото, за да възтържествува новото – пролетарската справедливост.“[6]
Престъпниците, които ни ръководеха. Добри Джуров, Петър Младенов, Георги Танев, Андрей Луканов, Христо Христов-ИличаНай-често тази тяхна „справедливост“ представляваше мародерство, извършвано чрез прилагане на грубо насилие, направо на терор. Например прогонваха собствениците от домовете им и се настаняваха в тях. Впоследствие уреждаха „закупуването“ на тези жилища, без знанието и съгласието на автентичните им притежатели и на нищожни цени. Сетне техните деца наследяваха това имущество. Същото се отнася и за придобитото с привилегии, в т.ч. образование, служебно положение, обществени позиции. Щом са „виновни“, за да могат да наследяват благините, по същия начин следва да отговарят и за престъпленията. Толкова много нашенци вярват в т. нар. Стар завет. Тогава да не лицемерят, а да приемат, че греховете на бащите се носят от децата им най-малко „до трето и четвърто поколение“.[7]
Дори тъй обичният на мнозина от местните помаци Петър Дънов посочва: „Когато бащата греши, синът страда и е в опасност; а когато синът греши и страда, бащата е в безопасност. Ако греши бащата, то и синът, който произлиза от бащата, е в греха и носи последствията му. Бащата и синът са двама съдружници под закон: ако бащата греши – изгубва, то трябва да плаща другият съдружник – синът (виноват или не); то си е закон. Така и на земята законът заставя съдружника да изплаща загубата на другия съдружник. Синът носи, изплаща греховете на бащата до четвърто поколение, а благословията – до хилядно поколение.“[8]
Няма смисъл да привеждам още аргументи. Не ще убедя предубедения. Как да втълпя на виновния, че е съгрешил? Затворите са пълни с невинни. Кой престъпник си е признал престъпленията? Пък и виждате примера на „демократичният свят“. Той пердаши от въздуха поставения през 1969 г. от самия него либийски диктатор Муамар Кадафи толкова безмилостно, че преди всичко унищожава децата и внуците му. Така най-много боли.
Трето, задължително трябва да знаем къде отиваме, какво искаме да постигнем. Без това всичко останало е напразно, безсмислено. На четвърто място следва да изясним методите, с които ще постигнем набелязаните цели. След това иде рад да уточним и изберем измежду нас онези, които ще водят похода към целта. И накрая – никога да не разчитаме на помощ отвън.
Ще се опитам да нахвърлям щрихите на първото, като посоча какво изгубиха българите, от какво се отказаха, когато покорно приеха наложената им кървава комунистическа диктатура.
България е най-тъжното място на света
Нека се вгледаме „под лупа“ в онова, което стана у нас. Въпреки масово насажданото убеждение за „вината“ на някакви „демократични сили“, истината е, че не другарят Иван Костов и компания утрепаха българската икономика. Другарите от Политбюро на ЦК на БКП го сториха. На 25 ноември 1989 г., 14 дни след смяната на Тодор Живков, новоизбраният генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет Петър Младенов признава на среща с целия ръководен състав на МВР: „Картината в икономиката е тежка, много тежка. Много проблеми са се натрупали, ужасно много. При това те не са свързани само с това, което даваме сега като производство. Те са свързани с възможностите ни да се развиваме по-нататък. Има втора страна – самата икономика. Така я развивахме и така я развихме, нали говорехме, че ето ние сме в състояние примерно да изхранваме две Българии в последните години и дали произвеждаме толкова много, и къде са тези продукти един бог знае!...
... Тъй като имах една връзка с банката,[9] помолих да ми дадат годишния отчет на банката. Картината е потресаваща! Ние всяка година казваме, че имаме толкова и толкова прираст – 5,6 – 6 процента. А знаете ли каква е картината? Ако вземем за база 1983-а, следващите години ние не само че нямаме никакви проценти прираст на националния доход, ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т. е. нашите задължения, които се увеличават, ако ги махнем тях, ние имаме непрекъснато намаляване. 1984-а е по-лоша от 1983-а, 1985-а е по-лоша от 1984-а, 1986-а е по-лоша от 1985-а и т. н. до края, до последната 1988 година. В областта на нашите задължения ние сме стигнали критичната точка. Понякога говорим колко са зле югославяните, колко са зле унгарците. Аз трябва да ви кажа, че нашето положение не е по-добро, тъй като ние имаме малки възможности за експорт. С големи усилия стигнахме до плана за догодина. Това, което трябва да изнесем, ще бъде някъде между 1,7–1,6 милиарда. А така сме направили нашата икономика, че без внос за 2,6 милиарда долара тя не може да работи. Тя не може да работи, просто спира, блокира.
Това е минималният внос от Запада. Това са суровини, материали. Тук не става въпрос за някакви луксозни стоки. Така че явно е, че това не можете да се търпи повече.“[10]
Убеждавате се, че всяка година Народната република е трупала средно по 1 милиард долара търговски дефицит! И той продължава да тежи като камък върху шията ни. Не, наистина не Иван Йорданович Костов разсипа икономиката на България. Той и останалите „ръководители“, на които БКП довери онова, което наричат „прехода“, само подготвиха нейното погребение. Като един тукашен Хашим Тачи Командира се включи в търговията с органите й. Уж шитна, каквото годно бе останало от промишлеността, огромни дялове от енергетиката, цялата търговия, услугите, в т.ч. туризма. А се оказа, че го е предоставил на представителите и подставените лица на номенклатурата. На всичко отгоре – срещу жълти стотинки. Остатъците бяха раздадени почти на вересия все на верни другари от отдавна изготвения от същото Политбюро списък.
„Преди" и „сега" заедно - диктаторът-простак и неговия ученик.Не ми казвайте, че драгалевският Гаргамел не се е облажил. Ако някои от вас са идиоти, дълбоко вярващи в идоли, аз не съм. То е все едно да ви будалкат, че онези от семейство Живкови носят кърпени чорапи, завиват се с едно прокъсано одеало, изобщо не са най-богатите люде у нас, а вие да кимате утвърдително като селски тъпанари. От сто кладенеца вода примъкнаха, за да изкарат архипрестъпника Иван Живков с моминско име Славков „пич“, „добряк“, едва ли не „филантроп“. А е знайно, че той и приютилата го фамилия изнесоха зад граница пари и притежаваха имущество за не по-малко от 1,5 – 2 милиарда долара.
Отдавна не се ядосвам, като ми рекат, че никой не бил ги намерил. Че кой ги е търсил? От есента на 1990 г. чрез вестниците взех да насочвам вниманието към една от перачниците на червената монархична династия – женевския адвокат Пиер Сиклуноф, всъщност Петър Циклунов. Тогава истински заможни стари жители на този световен банков център ме заведоха да видя къщата му – малък дворец насред стария град. И ми разказаха, че макар да се прави на приказно богат и да е вицепрезидент на футболния клуб „Сервет“, той не се радва на уважението на местните хора. Защото те са наясно – юристът пере пари на българското диктаторско семейство.
Посочих и един от заводите на фамилията в Силиконовата долина в САЩ. Както и бившият му управител, оплакал се от тоталната некадърност и безхаберие на лично на другаря Живков-Славков. Нищо не последва. Нито след като разкрих участието на правешките дебили в корейската фирма ДЕУ. И заслугата на покойния депутат, комунист, ченге и външнотърговец Веселин Бончев за придобиването на т. нар. Световен търговски център в София от ДЕУ, респективно от правешките алчночервени „аристократи“. „Не съм от тях“, както бе рекъл казанлъшкият хуморист с чуден псевдоним. Не съм паднал от Марс, нито съм расъл в саксия, че да вярвам на евтините болшевишки пропагандни бръщолевения. И ние белим краставиците, преди да ги изядем...
На кого „демократите“, „десните“ подариха почти цялото българско стопанство? На номенклатурата, преди всичко в лицето на нейните потомци по пряка и съребрена линия, както и на предварително подбраните и подготвени за грабежа подставени лица, част от които ни бяха представени като... „опозиция“, моля ви се! Както посочи един от хранениците и слугите на алчно червената фашизирана буржоазия, „наследниците на бившата БКП номенклатура са убедени, че на тях по право им се полага място в елита“.[11] Да припомням ли вярната констатация, че „нашите десни бяха силно русифицирани. Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията?”[12] Какъв цинизъм! А тези измамници и пладнешки хайдуци все още имат почитатели?! Веднъж идиот, завинаги идиот.
Питам духовните гномове от тези т. нар. демократични сили: Като излъгахте народа и истинските управници ви връчиха представителната власт, защо не стиснахте другарите от номенклатурата за гушите и не изтръскахте парите от джобовете им? Ами вместо това ги превърнахте в пишман капиталисти и узаконихте това по най-добрия възможен начин – скрихте престъпленията им зад решения на колективни органи за управление. Тъкмо действията ви доказват, че бяхте поставени, инсталирани, монтирани във властта, защото бяхте предварително подбрани, подготвени и лоялни на компартийната върхушка. Сега казват, че нямало „колективна вина“. Откъде накъде! Защо Господ не дава рога на бодлива крава, да видите дали ли е така? Само на Живковци, Станишевци, Костовци и Борисовци ще ми станат...
Няма как да не се възхитим на уменията на другарите. Едва ли ще намерите по-кадърни разрушители в цялата човешка история. Да съсипете страна, чиято почва има три педи хумус; да направите стопаните, наистина учили Европата „как се сади пиперо“, в шайка ленивци, дремеща из кръчмите; да прогоните от родината им потомците на онези български герои, които масово се записваха доброволци, та да избавят своите братя и да ги присъединят към Отечеството! За всичко това действително е необходимо невереоятно съчетание на огромен разсипнически и престъпен талант. Няма как да го отречем на комунистите.
Те превърнаха най-процъвтяващата още по време на Отоманската империя част на България – крайдунавието, в бунище за хора. А самата река – в огромна тоалетна. Ликвидираха селското стопанство и изградиха лишена от всякакъв смисъл индустрия. Тази промишленост не разполагаше със собствена суровинна база и дългосрочни, сигурни пазари. Тя разчиташе на неквалифицирана работна ръка, съставена от бивши земеделци и скотовъдци. Превръщането им в лумпен пролетарии водеше до масовото производство на брак, на никому ненужна, непродаваема продукция, с която насила, под пронизителното съскане на размахания от Съветите бич, се самозалъгвахме в рамките на СИВ.
Другарите ликвидираха пенсионния фонд, признат за един от трите най-добри в Европа. Позволиха на Съветите да отмъкнат наличните в него близо половин милиард златни лева. И национализираха неговото недвижимо имущество, дялово участие в предприятия, болници, санаториуми и т.н. При реституцията не възстановиха нищо. За да изпълнят поставената им отвън задача за редуциране на българското население до максимум 5 – 5,5 милиона души. От години пиша и говоря за тези неща, и какво от това?[13] Онези, които вдигат палци по митингите на БСП, нека знаят, че подкрепят своите собствени душмани.
Резултатът от политиката на комунистите е съкрушителен. България е в разруха, по-страшна от онази, която е преживявала след войните. Какви „национални катастрофи“? За три-четири години българите са се възраждали, а страната им си е връщала привлекателността за онеправданите в Европа. А от социалистическата „индустриализация“ не остана нищо. Предприятията, обявени за „гордост на социализЪма“, се оказаха абсолютно ненужни извън измамния алъш-вериш в рамките на СИВ. Защото те бяха строени без анализ и мисъл, без грижа за потребността от тяхната продукция и под чужда, враждебна нам диктовка. Малкото фабрики и заводи, които можеха да бъдат преустроени и да продължат да работят, паднаха жертва на алчността на безмозъчната номенклатура, лишена от всякаква мисъл за държавност и грижа за народа.
Вършачка за зърно, задвижвана от трактор, 1926 г.Не, наистина не Костов и някакви „демократи“ довършиха България. Нейната ликвидация започна на 9 септември 1944 г. и горе-долу приключи на 10 ноември 1989 г. На нейната панихида т. нар. демократични сили просто раздадоха оцелялото в суматохата на подбрани комунисти и ченгета ей така, за Бог да прости Татковината ни. Действително най-циничното е, че почерпиха с остатъците самите убийци – същата окървавена номенклатурна класа, която смята, че това й се полага по наследствено право. Така е при абсолютните, неконституционните, неконтролираните монархии, каквато е тази на комунистическата аристокрация – диктатурата на простащината и злото.
Другарите докараха нещата до там, та днес ни убеждават, че: „Антропологичният вид на ромите не е много по-различен от нашия. Техният език е много по-близък до санскрит, отколкото нашият. От тази гледна точка ромите са по-чисти арийци от нас.“[14] Опазил ме Господ, изобщо не съм расист, бъдете уверени в това. Наистина съм срещал свестни цигани. Но да се подиграват с най-древния народ на планетата и то чак до там... А пък местни мекерета да винят мен за някаква „лудост“, понеже разполагам с някои от древните ни извори, които разкриват истината, и ги изследвам... Кажете ми: това, какво е? Каква диагноза да им поставим? По-точно – да си поставим.
С какво се простихме?
Половин век промиваха мозъците на нашенци с доктрината за някакъв „монархофашизъм“, за лошата буржоазия и за „бедността“ в Царство България. Признавам, никога не е било съвършено справедливо и хубаво. Сигурно е вярна и следната констатация на един от представителите на някогашната заможна класа: „... Българската прясновъзникнала буржоазия се оказваше негодна да произведе „второ поколение“. Дошли бащите от село, направили пари в града, но синовете и дъщерите? Едните гуляят, другите ловят женихи... Липсваше тази традиция, която осигурява умението да възпиташ така потомството си, че то да стане род.“[15]
Обаче на същата българска буржоазия не й дадоха и достатъчно време. Освен това няма как да отречем: тя се самоиздигна и самопроизведе. Не ограби народа си, както постъпиха другарите. До известна степен тази буржоазия е била родствено свързана с „друга една буржоазия: онази, давалата средства за черквите, училищата, за зараждащата се книжнина, за националната (включително и под формата на „Черковния въпрос“) борба.“[16]
Не идеализирам. Известни са ми много от недостатъците на онази буржоазия от ХХ век, която в значителна степен е изместила патриотичната си предшественица от ХІХ-и. Други, родили се и израснали сред нея, са я осъдили: „... Криво се роди, криво живя, криво умря.“[17] Ала „съдията“, който я произнесе, бе от онези „хора-фасади на миналото“, които през „вече четвърто десетилетие режим на жива сатрапия“ трябваше „да се произнасят с особена осторожност, като пострадавш от нея, тъй че да не би поради привкуса от няколкото тояги – евфемистично речено де: защото знаем, че истинското име на тия „няколко тояги“ е „тридесет хиляди трупа... да не тегли една субективна присъда“...[18] Той се оказа обективен и дори доста строг съдник.
За да не прозвучи като елементарна носталгия по време, за което само съм чел и слушал, ще оставя обективният език на числата да говори.
Общ доход от селско стопанство за периода 1935-1939 г.
година…….. доход в млн. лева
1935 …………….......19 985
1936 …………….......20 646
1937 …………….......24 594
1938 …………….......26 911
1939 …………….......31 466
Външната търговия в навечерието на Втората световна война в млн. лв. по текущи цени
Година Внос Износ Оборот Салдо
1935 3009 3253 6262 +214
1938 4934 5578 10 512 +664
1939 5197 6065 11 262 +868
Село Крумово - варненско, гроздобер 1935 г.През всичките тези години външнотърговското салдо е било положително. В навечерието на войната вътрешният дълг е клонял към нула. Икономиката все повече се е отваряла и ориентирала към външните пазари, без да ги фетишизира и да пропуска да задоволи нуждите на вътрешния. Нещо, което другарите обърнаха така, че тук да няма, да живеем в условията на постоянен дефицит, докато влаковете с продукти за експорт на нищожни цени към СССР и останалите социалистически страни не спираха. В царството ролята на износа, на смисления, печеливш експорт, се е засилвала. Всеки почтен икономист ще потвърди тази изключително положителна тенденция. Тя е била генераторът на разцвета и обновлението, които българската промишленост преживявала.
Селскостопанска продукция на глава от населението в кг през 1938 г.
България Гърция Румъния Турция Югославия
Пшеница……..280 …….....142………....245 …………258……......197
Ръж………………..38…………....9 …………..26 …………...31………....15
Ечемик…………..52……….....35 …………..42 …………...58………....27
Тютюн………….....5,60…........5,99………...0,63………....3,22…......0,96
Брой на домашните животни през 1938 г. на 100 души от населението
България Гърция Румъния Югославия
Овце ……....140………....122………….60………......62
Крави………...29,6…….....14,2……….22………......26,4
Коне…………....8,41 …….....7,1………...1,3……........7,89
Още от началото на ХХ век механизацията навлиза в българското селско стопанство. Първите трактори се появяват по време на Балканските войни. Струва си да отбележа нарастващия дял на селскостопанските кооперации, учредявани целево и напълно доброволно. Обединението в тях позволявало на членовете им да въвеждат нова съвременна техника и по-продуктивни технологии. Помагали им специализираните земеделски и кооперативни банки. Ще дам пример с най-старата лозаро-винарска кооперация в Сухиндол, създадена през 1909 г. Почти нищо не бе реституирано на нейните действителни собственици. Няма по-безочливи крадци от комунистите. Да припомня, че историята на нашето стопанство не започва от другарите, а тъкмо обратното – май приключва с тях.
Авоари в чужбина на глава от населението през 1938 г. (в млрд. лв.)
България Румъния Турция Югославия
…...98…………….......97……………......81………….......70
Всуе е представянето на данни, ако те не илюстрират стандарта на живота на мнозинството от хората. През 1939 г. доходът на селското население нараства с 37 на сто в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.
Цени на основните хранителни стоки през 1939 г.
Артикул…………..Цена, лв.
Бял хляб……………..........5,78
Прясно месо……….........5,08
Телешко месо……........20,48
Сирене ……………..........25,73
Яйца …………………...........1,55
Ориз…………………..........16,50
Захар…………………..........25,13
Олио…………………...........14,32.[19]
Може да прозвучи популистко, но по онова време всеки месец един пенсионер би могъл да си купи 242 хляба, близо 276 килограма свинско месо или 903 яйца. А сега? Сега сме начело по бедност, по броя на самоубийствата и по т. нар. отрицателна раждаемост. И на опашката по свобода на словото.[20] „България е най-тъжното място на света ─ в тази държава цари произвол вместо ред, мрежите на Държавна сигурност продължават да си разменят постове и услуги, а за премиера се знае, че навремето е бил близък до бандитите...“[21]
Както личи от сухия, но безпристрастен език на стистиката, Царство България е било лидерът на Балканите. Страната ни е била най-бързо развиващата се икономика в Европа и е деляла 10-11 място по стандарт на живота на континента. Всичко бе прахосано от другарите, а тукашните помаци пак си ги припознават като „свои“, „любими“, вярват им...
В същото време десетилетия наред ни втълпяваха колко изостанала „селска“ страна била България преди войната. Опроверженията на статистиката са налице. Споменът за онзи спокоен живот, съпроводен от сигурност в утрешния ден, който нашенци са имали през трийсетте години, е жив в сред все още срещащите се съвременници на онази епоха. Той е намерил отражение и в мнението на уважавани чужденци, споделяли възхищението си от тогавашната българска държава.
1938 г., село Божурище край София: Цехът за сглобяване на самолетни двигатели (моторното отделение) в ДАР (Държавна аеропланна работилница).Например професорът от Хелзинкския университет Алберт Хамалайнен, който през 1938 г. написал статията „Страната на абсолютната демокрация”, публикувана в месечника „Финландско илюстровано издание“. В публикацията се казва: „Това, което най-силно впечатлява и събужда интереса на чужденеца в България, е абсолютната демокрация на социалната структура на нация и народ. Тази демокрация не е дело на държавата. Тя е социална. В настоящето правителство няма никакви политически партии. В страната също така няма никаква собствена или чужда висша класа… Тук няма едри земевладелци, нито индустриална или търговска висша класа, която да настоява за особено положение в сравнение с останалия народ. Тук няма и никакви езикови спорове, нито политически борби… Нищо друго не можете да направите, освен да отдадете почит на тези хора, които са постигнали толкова много за един толкова кратък период от време…”[22]
По онова време и българското село е подредено, чисто, с добре, по градски облечени, нахранени и доволни работещи земеделски собственици. (Вж. илюстрацията.) Само мързеливците и пияниците са бедствали. Тъкмо те са „се вливали“ и в редиците на БКП. Вечер, когато ги почерпели достатъчно в хоремага, споделяли своите мечти за комунизма – да не работят, а да се радват на изобилие от ядене и пиене. И жените да бъдат общи. Е, част от другарите постигнаха и двете...
Направете си труд и потърсете документални кадри от трийсетте години. За да останете смаяни от тази толкова привлекателна, тиха, уютна буржоазна България. Учителката по немски език на моя бивша колежка, възрастна австрийка, й разказала, как през 1931 г. чула, че у нас има работа. Бедна и много гладна се качила на влака за София. Когато пристигнала на старата и тъй живописна столична гара, взела файтон. Кочияшът развел жената по бул. „Мария Луиза”, по „Дондуков”, „Търговска”, пред Двореца, Градската градина… Жената се просълзила: „София бе тъй осветена и красива, че по нищо не се различаваше от Виена. Затова останах. Нямах представа, че войната, комунистите…”
Някой замислял ли се е как щеше да изглежда страната ни днес, ако върху нея не се бе стоварило огромното нещастие, наречено комунизъм и комунисти? Къде щяхме да бъдем сега, ако алчно червената мафия не бе прекъснала нашето естествено икономическо и обществено развитие? Сравнението се налага от самосебе си. Тогава, в края на тридесетте, швейцарците са дишали праха на българите. Днес не разполагаме с толкова богата фантазия, за да си представим как можем да ги стигнем. За по-малко от седемдесет години другарите ни докараха до всичко това! Халал им вяра, както казват комшиите.
България е била толкова успешна през третото десетилетие на ХХ век, особено през неговата втора половина, и поради умиротворяването на политическия живот. Комунистическото движение престава да намира почва сред народа. Нововъзникналите младежки организации пресичат опитите на интернационалистите страната ни да стане плацдарм за бъдещите агресии на Съветска Русия. Жалко е, че някои от тях залитат към имитиране на други, не по-малко лоши западни образци, каквито са фашизмът и нацизмът. Някои са тясно свързани с масонските ложи, даже са оглавявани от масони.[23]
Ала изключително важна роля играе краят на разединението чрез политическите партии. Тяхното премахване при запазването на парламентаризма води до небивал стопански подем и до все повече граждански свободи. Партизанщината и неизбежно свързаната с нея корупция изчезват напълно. В Народното събрание влизат личности, които носят не колективна, а индивидуална, собствена отговорност. За жалост, след войната много от тях бяха покосени по време на смъртоносната комунистическа жътва, тъкмо защото бяха личности.
„Де го сега Георги Кьосеиванов?“, кахъри се прясно излезлязъл от концлагера „Белене“ нявгашният му зет. „Чете, мисли, не приема никого. [Той] премисляше как да направи, щото този път не други пак да си послужат с България; ами как тя да преплува невредима през задаващата се буря. И как, ако се появи възможност, да се поправят някои от щетите от трите ни войни. Патриот, той други симпатии и обвързаности освен България нямаше. Кьосеиванов и от Македония се не отказа, макар да си даваше сметка за всичката вода, що бе изтекла от 1912 г. насам. Той от нищо българско не се отказа, но и на никаква уловка не се хвана, за никакъв „пеш“ не се улови. Пръв в България той тури край на „политиката на пеша“. Той – начело с онзи скромен, но невероятно прозорлив държавен глава тогава, когото историята ще има тепърва да оценява... Само че къде го онзи прозорлив цар, къде – неговият небивало реалистичен и целенасочен министър-председател? Къде са по-точно хората, с помощта на които те за пръв път в новата ни история дадоха на страната едно ако не демократично [то е невъзможно], то поне прилично управление? Други хора вървят сега из софийските улици, други обитават домовете, кварталите, градовете. Ударът, който биде нанесен на ония, на средите, от които бе излязла онази администрация, той затри не само тях и семействата им. Той затри обществото, от което бяха излезли. Това „палацо Яблански“[24], покрай което сега минавам, и което беше едно от средищата на най-едрата буржоазия, ми напомни за тази прослойка, допринесла и за бедите, но и за успехите на „царска“ България. Разбрали уникалността на „кърпещото“, но... успешно управление на цар Борис и Георги Кьосеиванов, хората от едрата буржоазия се бяха наредили сред поддръжниците му. Къде са те сега? Къде са обществените слоеве, на които те – добри или лоши – бяха изразители? Няма ги: изтрепани, изтребени, разпилени по четирите краища на света. Когато ти КЛАСОВО управляваш едно общество – включително и КЛАСОВО правораздаваш, което по твоята концепция означава цели класи да унищожаваш, ти ОСАКАТЯВАШ това общество, самата нация.“[25]
Българска централна кооперативна банка - съветът по застраховки от градушка, по околии, София, 1921 г.Така постъпиха комунистите. И безмилостно унищожиха съзадения изключително чрез естествения подбор стопански, политически и културен елит, доколкото последният го е имало. Вследствие на което България бе невероятно осакатена и продължава да куца. Народът бе обезглавен. Фантасмагорията за всеобщото „равенство“, наложена чрез кютек, съвсем проми съзнанието му. Ще допълня, че част от тази едра буржоазия беше вербувана. Както и мнозина от средната и дребната. Днес тези хора и техните наследници са съглашатели и образец за човешко падение. Като вземем предвид огромния брой членове на БКП, както и агентите на ДС от всички прослойки, обществената основа за една истинска промяна, преход, ако щете, е нищожна по своя обхват и солидност.
Изгубихме и модела за нравственост
Чували ли сте за Губиделникови? Това е най-крупната банкерска фамилия в Царство България. Не, не е Атанас Буров. Около този русофил е създадена митология, която няма нищо общо с действителността. Няма как да го докажа, но от мои близки знам, че е „забогатял“ с руски и съветски пари. След налудничавото завръщане от Швейцария у нас на Стефан Бочев, зетя на Георги Кьосеиванов, той влиза в т. нар. кръг „Юнион клуб“. Там Атанас Буров е „вероятно най-влиятелният стар член“. И става нещо като покровител на младия дипломат, зарязал семейството си в Берн, за да помага на тукашната опозиция. Затова „отзовавайки се на отправената покана от „бай Атанас“, почнах редовно да посещавам дома му на ул. „11 август“. Къщата и сега е там – много солидна, качествено построена „кооперация“, в която Буров живееше в един хубав апартамент (не обаче негова собственост – тази подробност е добре да се запомни; по-специално от тези, които не могат да се наприказват за Атанас Буров като за някакъв си свръхбогаташ, бакер и намщо си...).“[26]
Бочев предава разказа на своя приятел Йордан Пеев. Той, „братов син на убития при мистериозни обстоятелства през лятото на 1938 г. заместник-началник на щаба на войската генерал Пеев“, си спомнил как преди 9 септември се събирали във вилата на неговото богато семейство в Чамкория. „Буров, седнал във фотьойл на първата редица – в центъра, разбира се – все повтаряше...: „Аз винаги съм предупреждавал, че трябва да вървим с Русия, че тя е нашият приятел...“[27]
По-късно, през зимата на 1944-1945 г., разказал този Данчо Пеев: „Пак бай Буров седеше във фотьойла в средата на първата редица. И пак вдигаше пръст и говореше с традиционния си апломб... Само че – смее се Данчо, като си спомня картинката – този път той говореше... точно обратното: „Аз винаги съм предупреждавал, че трябва да се пазим от Русия, че опасността за нас иде, ще дойде от там!...
– Аз, разказва Данчо – като чух това, просто не можах да се въздържа: „Ах, пардон, господин Буров, рекох, само че Вие точно от този фотьойл и точно преди една година говорехте... точно обратното: че винаги сте бил предупреждавал, че трябвало да вървим с Русия, защото тя била нашият приятел. Това казвахте тогава Вие, а не, че трябвало да се пазим от Русия и че опасността идвала от там!...“
Та това беше политическата „далновидност“ на Атанас Буров тогава – непосредствено преди и непосредствено след 9 септември 1944 г.“[28]
Губиделникови са „друга бира“, както се изразяват днешните младежи. Още в края на ХІХ век, през 1895 г., те основават Българската търговска банка. Но „старият Губиделников“, както го наричали, не успява да се замогне, че да си построи къща. След като синът му оглавява банката – 1914-1947 година – търпеливо спестява и през двайсетте години на ХХ век намира начин да подслони семейството в хубав дом.[29] Без кредити, макар банката да е изключително тяхна, на фамилията. Сравнете с настоящите „капиталисти“. За разлика от тях Губиделникови са мислили, трудили са се и са пестили. Затова са ценели парите. Докато днешните ни парвенюта крадоха с покровителството на партията-държава и превърнаха огромна част от заграбеното в лек, разточителен, „сладък“ живот; в пиршества, екскурзии, тоалети, къщи, апартаменти, вили, автомобили, яхти и дори самолети. Това можеше да бъде капитал, национално богатство. Уви, прахосаха го. Усещате ли разликата? Сега ще се уверите в огромния контраст между „преди и сега“ в неговата реалност.
Докато „цветът на буржоазната младеж“ и „старите“ обсъждат по масите на „Юнион клуб“ кога комунистите ще си отидат, „банкерът Георги Губиделников, наследил баща си, „стария Губиделников“, начело на Българска търговска банка“, кани Бочев на среща. „Посетих го в „бюрото“ му в хубавата сграда на банката, гледаща към бул. „Александър І“ – едно скромно стайче в тая внушителна сграда, което впоследствие новите господари на „национализираната“ вече банка оставиха за „портиерна“. И не, нито пихме уискита, нито ме черпи кафета и бонбони, нито пури или даже поне цигари пушихме, както сега се смята, че подобава на банкерството. Ами като седнахме в 8 ч. сутринта, приказвахме докъм 1 ч. след обяд.“[30]
Помня как дългогодишният кореспондент на ТАСС във Вашингтон Александър Боровин описваше какви „ужасни бащи“ са някои от американските богаташи. Един измъчвал синовете си, принуждавайки ги да работят в семейната фирма от най-ниското ниво. За две години трябвало да направят кариера и да докажат кой колко струва. Това било „нехуманно“, моля ви се. Такъв е болшевишкият морал – псевдоаристократичен и готовански. Откъде тези цървуланковци придобиха толкова самочувствие, алчност и егоцентризъм?
Царица Йоанна, Цар Борис III и Княгиня Надежда сред летовниците в почивната пощенска и телефонна станция „Свети Константин" край Варна, 1932-1933 г.Нека видим какво е било поведението на тогавашния държавен глава и на министър-председателя. И да ги сравним със съвременните комунистически ръководители. „Немалко добро имаше в управлението, което Борис въведе – за временно – след ликвидацията на деветомайския преврат: преди всичко липсата на наглост у тия, които упражняваха властта; скромността, прибраността, приличността, крайната пестеливост на всички – цар, министър-председател, членове на кабинета, на представителите на администрацията, включително и до най-нисшите равнища на властта... У Кьосеиванови се обядваше най-често любимия на „бай Георги“ гювеч – най-обикновен български „гювеч на фурна“; който слугинята отнасяше да се пече в кварталната пекарна, на два разкрача от входната врата на „кооперацията“, на втория етаж на която беше Кьосеивановият апартамент. И неведнъж се случваше фурнаджията да обърка тавите. Така че слугинчето да се върне по обяд от фурната с друг гювеч на ръце, а не оня, що беше занесло... Ами цар Борис? Като узна, че имало „обществена инициатива“ да му се построи най-сетне дворецът на предвидения от години за целта терен в долния край на „Царя“[31], Борис веднага парирал това, като набързо превърна въпросния терен в „детски парк“...“[32]
Ех, ако не друг, поне синът му да бе демонстрирал повече нравственост. Той поне е роден цар. Дошъл е на бял свят на най-централното място на столицата, сиреч на държавата. В такъв случай какво да очакваме от сополиви селянчета (в смисъл на манталитет) като всички комунистически управници и наследниците им Ж. Ж., „Гоце“ Първанов, Б.Б., Станишев, Иван Костов, Ахмед Доган и останалите? Кога станаха калайджии, кога им почерняха задниците! Тези престъпници нито за миг не са се замисляли за народната съдба и държавата. От момента, в който властта у нас бе узурпирана от комунистите, до ден-днешен, всички управници харизват страната ни, сякаш им е бащиния. А помаците си траят. Зер „преклонена главица остра сабя не я сече“...
Накъде, за да оцелеем и просперираме?
На трагичната за нормалните люде дата 9 септември 1944 г. цялата картина на обрисувания безметежен, пасторален, сурово прекъсван само от залповете на една чужда война живот, бе покрита с плътни черни мазки. Комунистите, узурпирали властта благодарение на един таен интернационален план и на върховете на съветските щикове, потопиха прекрасното Царство България в мрака на терора. И превърнаха чудесния му, дружелюбен, работлив, но и умеещ да се весели народ, в безформена робска маса. В стадо, лишено от собственост и водачи, изцяло зависимо от волята на враждебни нему чужди пастири и на нашенските им ратаи. Както отсъжда покойният Илия Минев: „На марксистите им бяха необходими хора, превърнали се в скотове, без разсъждение, да изпълняват заповедите на своите господари.“[33]
Тези негодници разчлениха народното тяло, като издигнаха от най-нисшите обществени слоеве онази полуграмотна, завистлива и безмилостна тълпа разбойници, готова да продаде и собствените си майки в името на кариерата и Мамона. И я превърнаха в непозната дотогава привилегирована, номенклатурна каста; в пълчище от послушни слуги на чужди господари, без значение от коя столица ги командват.
Днес същите разбойници, до един родени престъпници, и техните наследници, продължават да тъпчат бащиното ни огнище и да беснеят над него така, както никой друг завоевател не го е правил. Синовете и дъщерите на онези, които национализираха, станаха приватизатори и капиталисти, но не с изработена, а с открадната собственост. Нали еврейската поговорка гласи: „Ако крадеш, ще имаш.“[34]
Онези, които учеха в СССР, лягаха и ставаха с „крепката и нерушима българо-съветска дружба“ на уста, станаха първи американофили, пропагандатори на НАТО, на Европейския съюз и на „западния начин на живот“. Мнозина от тях бяха изпратени от партията-майка и от нейните репресивни секретни служби на Запад, за да се ошлайфат в „центровете на цивилизацията“. И сега от активни радетели за „вечно братство между съветския (?!) и българския народ“ се превърнаха в активни борци против всичко съветско и руско. Машаллах! Не е ли странно, че Западът ги прие, а загърби мъчениците на макар и оскъдната битка против комунизма?
Усетил това още навремето, Илия Минев подчертава: „Влязох в задочен спор с тогавашния държавен секретар на САЩ господин Кисинджър[35], като твърдях, че се съдейства за някакъв международен престиж на СССР, което е в ущърб на борбата за свобода, демокрация и законност... Но политиците от Великите сили не смятаха, че трябва да се търсят контакти [с тукашните истински антикомунисти] и да се изработи споразумение.“[36] Добре, че бай Илия, Бог да го прости, не е жив. Заради тези слова потомствените русофили, болшевики и ченгета щяха да го изкарат... комунист. Въпреки неговите повече от 23 години зад решетките на комунистическите зандани и десетилетието в изселничество, изтезания и подписки...
Съсипаните горди стари родове, разядени от страх и доносничество, са обречени на изчезване. Няма я средната селска и градска средна класа – темелът, стожерът на традиционното българско общество. Тя бе заменена с лумпени, произлезли от безродни червени семейства, надянали разноцветни политически ямурлуци. От продажници, които от алчност и егоизъм ни водят към неминуема гибел.
Измамата, която провъзгласиха за „преход" - двама „стратези": Александър Лилов / Филип Димитров - огледал сеТези чудовища в човешки облик, изтъкани от комплекси, чрез завладените от тях и повелителите им средства за всеобща дезинформация превърнаха личните си недостатъци в национални. Прехвърлиха ги върху народния стан. Затрупват ни с лавина от полуистини и откровени лъжи, сред които и за мъдреца е трудно да открие светлината на вярата и правдата. Та днес тези вълци в овчи кожи и със сатанински нрав изкуствено внушават възмущение от напълно далечни, незначителни за настоящето събития и факти. А ние имаме изконен, екзистенциален проблем – унищожават ни!
Първостепенен, основен въпрос: Как да оцелеем и да продължим в грядущето? Без да знаем неговия отговор, е излишно въобще да мислим за път. По-добре да не хабим и без друго изцеждащата се наша енергия и да очакваме края по домовете си, както почти винаги е било.
Писал съм го, ще го повторя: колкото нашенци, два пъти повече мнения. Социализмът отучи хората от доверието в знаещите и можещите. Те си въобразиха, че наистина всички са равни. И каруцарят може да бистри политиката в кръчмата толкова компетентно, колкото и онзи, който цял живот се е готвил за това и има зад гърба си два вагона с прочетени книги.
Все пак ще река: струва ми се, че нам трябва съвсем ново устройство на държавата. Нужни ни са избори за Велико народно събрание, в което да влязат достойни, силни, неподатливи на съблазни, знаещи и можещи личности. (Говорех и пишех за тези неща когато някои пишман земеделчета, заченати из най-тъмните кьошета на ония служби, още не бяха наясно какво ще им възложат.) Неотложно ни е необходима декомунизация, която да включва лустрация и национализация[37] на цялото имущество на номенклатурата, както и съд за престъпниците! Длъжни сме да започнем промените отначало. И за първи път от 1944 г. насам преходът от държавен капитализъм под ръководството на една партия към държава на свободния народ да се състои у нас. Не го ли осъзнаем, не си ли подадем ръка за всичко това, нямаме бъдеще.
Но на това ще се спра в третата, заключителна част на тази поредица.
* * *
Потресаваща беше картината от поклонението пред комунистическия архипрестъпник Иван Живков с моминско име Славков. Освен закоравелите комуняги от БСП зърнахме дори бивши депутати и министри от СДС, от НДСВ и т.н. Това би било невъзможно в която и да е друга страна от бившия съветски блок. То издава безнадеждността на всички намерения за промени у нас. България наистина е обречена.
Но навярно малцина са забелязали как избраникът на Андрей Луканов – другарят Румен Петков, известен и като Пикаещия във фонтани, застана непосредствено до вдовицата в редицата на опечалените. Който познава макар и литературно ритуалите на мафията, е разбрал: това е знак за помирение между двата главни клана – Живкови и Луканови. Затова преди време бе издигнат и Сергей Станишев – компромисната фигура, която трябваше да примири противоречията по върховете на алчно червената организирана от партията и държавата престъпност в България.
* * *
Следва.
Първата част можете да прочететете ...
Очаквайте: „Форумът“ пръв с откъс от новото сензационно изследване „ХИТЛЕР УМРЯ В АРЖЕНТИНА“.
[1] Американски пълномощен министър в София от 1944 до 1947 г.
[2] Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас“, София, 2009 г., стр. 308.
[3] „От Матея свето Евангелие“, гл. 5, ст. 44.
[4] Nikos Kazanntzakis – “The Last Temptation of Christ”, Translated from the Greek by P. A. Bien, Scribner Paperback Fiction, Simon & Schuster Inc., New York, NY, 1998 г., стр. 349.
[5] Пак там, стр. 350.
[6] Юлиян Вучков – „Живот с голяма и с малка буква“, София, 1965 г. в: Росен Тахов – „Книга за гениите“, Издателство Изток-Запад“, София, 2011 г., Глава „Телевизионният ювенал Юлиан Вучков“, online: http://blog.iztok-zapad.eu/?p=73 Подч. мое.
[7] Вж. Библия, Пета книга Моисеева – Второзаконие“, гл. 5, ст. 9.
[8] „Учителят Петър Дънов за Библията“, Том първи (Стар Завет), Съставител: Росица Ангелова Иванова, Издателство „Бяло Братство“, София, 2003 г., стр. 202. Подч. мое.
[9] Обърнете внимание, че дългогодишният министър на външните работи, вече оглавил партията и държавата, търси „връзка“, за да узнае истината. Този факт издава до каква степен всякаква информация беше тайна и недостъпна!
[10] Христо Христов – „Мъртва хватка ― БКП искала да скрие доказателства за „възродителния процес“, Асоциация на разследващите журналисти, София, дата не е посочена, online: http://investigation-bg.org/show.php?id=59 Подч. мое.
[11] Вж. Георги Асьов – „Офицерът от резерва Красимир Райдовски: Кой сви милионите от членски внос в БКП?“, в. „Минаха години“, брой 14, София, 5 април 2011 г., стр. 7.
[12] Явор Дачков ─ „Антон Тодоров: Иван Костов е силно зависим от миналото си“, в. „Гласове“, glasove.com/, София, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php Подч. мое.
[13] Вж. напр. в. „Шоу”, бр. 27 (303), София, 7-13 юли 2005 г., стр. 48-49.
[14] Жeни Милчeва – „Ромите са 450 хил., изненада ще е броят на турците“, в. „Труд“, София, неделя, 6 март 2011 г., online: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=806526
[15] Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас“, София, 2009 г., стр. 77-78.
[16] Стефан Бочев – „Белене: Сказание за концлагерна България“, Второ пълно издание, Фондация „Българска наука и изкуство“, София, 2003 г., стр. 683.
[17] Пак там, стр. 215.
[18] Пак там.
[19] Данните се съдържат в: Митре Стаменов – „В навечерието на Втората световна война България става фаворит на Балканите“, в. „Македония”, брой 24, 16 юни 1999 г., online: http://www.kroraina.com/knigi/v_mak/1999/mak24_4_9.html
[20] Вж. напр. „Тонга и Бенин изпреварват България по свобода на словото“, НДСВ – София, вторник, 3 май 2011 г., online: http://ndsvsofia.eu/story/full/tonga-i-benin-izprevarvat-blgarija-po-svoboda-na-slovo/
[21] Klaus Schrameyer – “Bulgariens Stasi-Diplomaten”, “Europäische Rundschau”, No 1, Wien, 2011 г., стр. 93, online: http://www.europaeische-rundschau.at/Site/Inhalt_files/Schrameyer.pdf Подч. мое.
[22] Никола Г. Алтънков – „Наричаха ги фашисти”, ТАНГРА ТанНакРа, София, 2004 г., стр. 471-472.
[23] Христоматиен е случаят с Асен Кантарджиев, председател на националистическата организация Ратничество за защита на българщината – Ратник; с Петър Траянов, военен, като масон участва в ръководството на националистическата организация „Кубрат”; Александър Сталийски, десен член на Съюз „Родна защита”, автор на книга за фашизма, министър; ген. Иван Шкойнов, командир на Първа пехотна дивизия през Първата световна война, създател и Върховен водач на националистическата организация „Родна защита”, отказал се от масонството и станал негов заклет противник; Никола Гешев, член на БРСДП, началник на отделение „А” при Държавна безопасност, вербувал за агенти повечето комунистически дейци... (Вж. Недю Недев – „Българското масонство (1807-2007)”, Издателска къща „Хермес”, София, 2008 г., стр. 468-628)
[24] Къщата на „Царя“ и бул. „Цар Фердинанд І“, срещу Софийския университет, която по време на болшевишкия режим беше посолство на КНР.
[25] Стефан Бочев – „Белене: Сказание за концлагерна България“, Второ пълно издание, Фондация „Българска наука и изкуство“, София, 2003 г., стр. 208.
[26] Пак там, стр. 130.
[27] Пак там, стр. 131.
[28] Пак там, стр. 131-132.
[29] Марко Рясков – „Спомени и документи“, Издание на Българска народна банка, София, 2006 г., стр. 259, 290.
[30] Стефан Бочев – „Белене: Сказание за концлагерна България“, Второ пълно издание, Фондация „Българска наука и изкуство“, София, 2003 г., стр. 135. Подч. мое.
[31] Някога бул. „Цар Освободител“ или за краткост „Царя“, а понастоящем бул. „Руски“.
[32] Пак там, стр. 211-212.
[33] Иван Гаджев – „Непримиримият: Илия Минев – от първо лице и другите за него“, Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“, Издателска къща „Гутенберг“, Farmington Hills, MI, Гоце Делчев, 2003 г., стр. 139.
[34] Shirley Kumove – “Words Like Arrows: A Collection of Yiddish Folk Sayings”, Illustrated by Frank Newfield, Schocken Books, New York, NY, 1985 г., стр. 233.
[35] Агент на НКВД-КГБ с псевдоним Бор. (Вж. Георги Ифандиев – „Името на звяра: Продължение на „Чудовището“, ИК „Огледало“, София, 2010 г., стр. 191-197.)
[36] Иван Гаджев – „Непримиримият: Илия Минев – от първо лице и другите за него“, Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“, Издателска къща „Гутенберг“, Farmington Hills, MI, Гоце Делчев, 2003 г., стр. 67-68.
[37] Тази дума въобще не ме смущава. Ако желаете, наречете го реваншизмъ. Но това е най-важната мярка, без която всичко останало губи смисъл.
:::
| ИСТИНАТА Е ВСЕ ТАКА НЕУДОБНА | |
| Написано от Георги Ифандиев |
| Понеделник, 09 Май 2011 |
|
Комунистическата върхушка съсипа българите и България • Разрухата, до която „народната власт“ доведе цветущата ни родина • Чудесният живот на нашенци бе погребан под руините на царството
„Трябва да припомня – за който е от ония времена, а пък за който не е, да изтъкна, – че САЩ бяха злополучно представени тогава в България: просто да се чуди и мае човек, как може свръхвелика сила да се представлява от такава злополучна личност като този г. Барнс[1]... Идва една вечер – на традиционната „кръгла маса“ в бара на клуба, където се събирахме голяма компания, главно българо-американска – и се хвали: вчера надпил всичките руски генерали, те всички, накрая, се търкаляли под масата, той пък бил качен там (представям си картинката)... Другата му щуротия бе, че си въобразяваше, че е влюбен в някаква си сбъркана софийска шаблонна красавица, с която се разнасяше по баровете – за нейно удоволствие, но за клатене на главите от страна на българската публика, която от Америка очакваше не пиянски кабаретни подвизи, ами спасение. И тука беше пък третата му и най-голяма щуротия: най-безотговорно създаваше надежди, които бяха без покритие. Така подведе множество хора, а после си отиде в САЩ, а пък те се озоваха на устата на червения топ... Като си отиде Барнс, останаха да управляват мисията две мили американски колежанчета – Боб Хорнър и Стив Кливланд, единият 26-годишен, другият едва на 23, а пък съпругата му само на 19 години, една прекрасна руска княгиня (Стив беше внук на президента Кливланд). Тях бе намерил държавният департамент да прати в София да се борят с болшевикуса азиатикус! Толкова се и пребориха, милите...“[2]
Продължение.
Държа да подчертая, че за да започне истинският преход и той да бъде успешен, са задължителни поне няколко задължителни условия. Ще ги изредя в тяхната последователност.
Анализът и правилата са отправната точка
Второ, какво искаме да направим и докъде възнамеряваме да стигнем? Следва изясняването на това кои не бива да имат право да участват. Веднага ще бъда атакуван заради някаква „антидемократичност“. Всеки имал правото да се променя; децата не отговаряли за престъпленията на родителите. Хайде де. Затова ще се спра малко по-обстойно на този фактор. Преди всичко, всеки поне малко изкушен от истинската психология и криминология, а не от социалистическата, преподавана от рабфаковците на ЦК на БКП и тяхната служба за партийна сигурност, е наясно, че значителна част от престъпниците се раждат такива. Както и гениите. До голяма степен и едните, и другите са плод на наследствеността. Разбира се, необходими са условия – среда и подходящи хора, за да се развие „талантът“ на всяка от тези групи. Понякога дарбата и престъпните наклонности се съчетават и тогава резултатите са най-ужасяващи. Нима не сте чували израза „гениално престъпление“? Онова, което Майер Амшел Бауер, станал първият Ротшилд, откри през втората половина на ХVІІІ век, не е ли образец на симбиозата между гениално икономическо мислене, задълбочено проникване в същността на човешкия характер, направляван от алчността и егоизма, и престъпната наклонност на измамника? Така се натрупва несметното богатство на фамилията и се ражда съвременната банково-кредитна система. Който не я смята за престъпна, е обречен рано или късно да попадне в нейните мрежи. След като престъпникът се е изявил като такъв, трудно може да се превърне в нормално човешко същество, годно да съжителства в общество. Защо не попитате родителите на убити деца дали са склонни да простят на убийците и да им дадат втори шанс? Да оставим света. У нас комунистите избиха десетки хиляди невинни българи и ускориха настъпването на смъртта на още стотици хиляди. Съсипаха милиони съдби. По този начин лишиха страната от огромен брой нереализирани свестни специалисти. Превърнаха един от най-почтените, инициативните и трудолюбиви народи в аморфно стадо от предатели, приспособленци, крадци, кариеристи и лентяи, водени от апатия и стремеж за облагодетелстване. Кой попита жертвите на комунизма дали са съгласни касапите, изтребили техните най-обични хора, не само да продължават да живеят, но и все така да ни ръководят, понастоящем чрез техните потомци? Как така децата не отговарят за престъпленията на родителите си, а наследяват всичко материално, завещано им от тях? Преди всичко, тези същества са възпитани в зловредна среда. Повечето от тях са латентни убийци, крадци, насилници. Удаде ли им се случай, без никакво колебание реализират своя криминален потенциал. Ето как бе сътворен настоящият парвенюшки „елит“. Да простим и да забравим ли? Това означава да търпим, сиреч да се примирим с настоящата си обреченост и безнадеждност. Писано е: „Обичайте враговете си... и молете се за ония, които ви обиждат и гонят...“[3] Да, но от кого е писано? От фарисея Шаул от град Тарс, известен с преследванията и убийствата на християни? В романа на Никос Казандакис „Последното изкушение на Христос“ има чудесен епизод, в който се появява мъж, представящ се като Павел, апостол на света. Тогава един от героите – не случайно посочен като Негърът, се обърнал към пришълеца: ─ Не си ли ти, демоне от ада, който напълно безпричинно уби Мария Магдалена? Ръцете ти са покрити с кръв.... ─ Да, аз – отговори Павел с дълбока въздишка. – Бия се в гърдите, раздирам дрехата си и плача: „Съгреших!“ Получих писма с нареждания да убивам всеки, който нарушава Мойсеевите закони. Убивах всеки, когото можех да стигна. Но когато се връщах към Дамаск внезапна светкавица проблясна в небето и ме повали на земята. И чух укорителен глас над главата си: „Шауле, Шауле, защо ме преследваш? Какво съм ти сторил? ─ „Кой си ти, Господи?“ – извиках аз. ─ „Аз съм Исус, когото преследваш. Стани, иди в Дамаск и там верните ми ще ти кажат какво да правиш.“[4] Исус го кани да влезе в къщата, където Шаул-Павел разказва наизустената приказка за раждането на Христос. Тогава Сам Бог го пита: ─ Видя ли възкресението на Исус от Назарет? ─ Исус се разкрещя. ─ Видя ли го със собствените си очи? Как изглеждаше той? ─ Припламнала светкавица – блясък на мълния, която говореше. ─ Лъжец!“[5] Излишно е да се отклоняваме в богословски спорове. Достатъчно е да се запознаете с „Деянията на светите апостоли“, глава 11. И как след това самозваният Павел иззема инициативата от апостол Петър – вижте „Послание на св. ап. Павла до Галатяни“, глава 2, ст. 11-13. И как същият Павел, участвал в убийството на свети Стефан, започва да създава интриги между Христовите ученици – „Деянията на светите апостоли“, глава 15, ст. 36-40. Затова нека обичаме враговете си, но и да не им прощаваме. А да ги наказваме според престъпленията им. Без това, следващата крачка ще бъде все така несигурна. Защото кракът не ще стъпи на чиста и здрава основа. Как така децата на комунистическите престъпници да не носят отговорност за прегрешенията на предците си? Нали в правото всичко се наследява – и позитивите, но и негативите? Маса болшевики не само унищожаваха, но и грабиха. Както още през вече далечната 1965 г. се е произнесъл „телевизионният Ювенал“ Юлиян Вучков: „Нашето поколение израсна непосредствено след 9 септември – в едно време на бурен революционен подем. Тогава нямаше място за интелигентско обмисляне и колебание. Това време се наричаше всенародно настъпление срещу остатъците от старото, за да възтържествува новото – пролетарската справедливост.“[6]
Дори тъй обичният на мнозина от местните помаци Петър Дънов посочва: „Когато бащата греши, синът страда и е в опасност; а когато синът греши и страда, бащата е в безопасност. Ако греши бащата, то и синът, който произлиза от бащата, е в греха и носи последствията му. Бащата и синът са двама съдружници под закон: ако бащата греши – изгубва, то трябва да плаща другият съдружник – синът (виноват или не); то си е закон. Така и на земята законът заставя съдружника да изплаща загубата на другия съдружник. Синът носи, изплаща греховете на бащата до четвърто поколение, а благословията – до хилядно поколение.“[8] Няма смисъл да привеждам още аргументи. Не ще убедя предубедения. Как да втълпя на виновния, че е съгрешил? Затворите са пълни с невинни. Кой престъпник си е признал престъпленията? Пък и виждате примера на „демократичният свят“. Той пердаши от въздуха поставения през 1969 г. от самия него либийски диктатор Муамар Кадафи толкова безмилостно, че преди всичко унищожава децата и внуците му. Така най-много боли. Трето, задължително трябва да знаем къде отиваме, какво искаме да постигнем. Без това всичко останало е напразно, безсмислено. На четвърто място следва да изясним методите, с които ще постигнем набелязаните цели. След това иде рад да уточним и изберем измежду нас онези, които ще водят похода към целта. И накрая – никога да не разчитаме на помощ отвън. Ще се опитам да нахвърлям щрихите на първото, като посоча какво изгубиха българите, от какво се отказаха, когато покорно приеха наложената им кървава комунистическа диктатура.
България е най-тъжното място на света
Нека се вгледаме „под лупа“ в онова, което стана у нас. Въпреки масово насажданото убеждение за „вината“ на някакви „демократични сили“, истината е, че не другарят Иван Костов и компания утрепаха българската икономика. Другарите от Политбюро на ЦК на БКП го сториха. На 25 ноември 1989 г., 14 дни след смяната на Тодор Живков, новоизбраният генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет Петър Младенов признава на среща с целия ръководен състав на МВР: „Картината в икономиката е тежка, много тежка. Много проблеми са се натрупали, ужасно много. При това те не са свързани само с това, което даваме сега като производство. Те са свързани с възможностите ни да се развиваме по-нататък. Има втора страна – самата икономика. Така я развивахме и така я развихме, нали говорехме, че ето ние сме в състояние примерно да изхранваме две Българии в последните години и дали произвеждаме толкова много, и къде са тези продукти един бог знае!... ... Тъй като имах една връзка с банката,[9] помолих да ми дадат годишния отчет на банката. Картината е потресаваща! Ние всяка година казваме, че имаме толкова и толкова прираст – 5,6 – 6 процента. А знаете ли каква е картината? Ако вземем за база 1983-а, следващите години ние не само че нямаме никакви проценти прираст на националния доход, ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т. е. нашите задължения, които се увеличават, ако ги махнем тях, ние имаме непрекъснато намаляване. 1984-а е по-лоша от 1983-а, 1985-а е по-лоша от 1984-а, 1986-а е по-лоша от 1985-а и т. н. до края, до последната 1988 година. В областта на нашите задължения ние сме стигнали критичната точка. Понякога говорим колко са зле югославяните, колко са зле унгарците. Аз трябва да ви кажа, че нашето положение не е по-добро, тъй като ние имаме малки възможности за експорт. С големи усилия стигнахме до плана за догодина. Това, което трябва да изнесем, ще бъде някъде между 1,7–1,6 милиарда. А така сме направили нашата икономика, че без внос за 2,6 милиарда долара тя не може да работи. Тя не може да работи, просто спира, блокира. Това е минималният внос от Запада. Това са суровини, материали. Тук не става въпрос за някакви луксозни стоки. Така че явно е, че това не можете да се търпи повече.“[10] Убеждавате се, че всяка година Народната република е трупала средно по 1 милиард долара търговски дефицит! И той продължава да тежи като камък върху шията ни. Не, наистина не Иван Йорданович Костов разсипа икономиката на България. Той и останалите „ръководители“, на които БКП довери онова, което наричат „прехода“, само подготвиха нейното погребение. Като един тукашен Хашим Тачи Командира се включи в търговията с органите й. Уж шитна, каквото годно бе останало от промишлеността, огромни дялове от енергетиката, цялата търговия, услугите, в т.ч. туризма. А се оказа, че го е предоставил на представителите и подставените лица на номенклатурата. На всичко отгоре – срещу жълти стотинки. Остатъците бяха раздадени почти на вересия все на верни другари от отдавна изготвения от същото Политбюро списък.
Отдавна не се ядосвам, като ми рекат, че никой не бил ги намерил. Че кой ги е търсил? От есента на 1990 г. чрез вестниците взех да насочвам вниманието към една от перачниците на червената монархична династия – женевския адвокат Пиер Сиклуноф, всъщност Петър Циклунов. Тогава истински заможни стари жители на този световен банков център ме заведоха да видя къщата му – малък дворец насред стария град. И ми разказаха, че макар да се прави на приказно богат и да е вицепрезидент на футболния клуб „Сервет“, той не се радва на уважението на местните хора. Защото те са наясно – юристът пере пари на българското диктаторско семейство. Посочих и един от заводите на фамилията в Силиконовата долина в САЩ. Както и бившият му управител, оплакал се от тоталната некадърност и безхаберие на лично на другаря Живков-Славков. Нищо не последва. Нито след като разкрих участието на правешките дебили в корейската фирма ДЕУ. И заслугата на покойния депутат, комунист, ченге и външнотърговец Веселин Бончев за придобиването на т. нар. Световен търговски център в София от ДЕУ, респективно от правешките алчночервени „аристократи“. „Не съм от тях“, както бе рекъл казанлъшкият хуморист с чуден псевдоним. Не съм паднал от Марс, нито съм расъл в саксия, че да вярвам на евтините болшевишки пропагандни бръщолевения. И ние белим краставиците, преди да ги изядем... На кого „демократите“, „десните“ подариха почти цялото българско стопанство? На номенклатурата, преди всичко в лицето на нейните потомци по пряка и съребрена линия, както и на предварително подбраните и подготвени за грабежа подставени лица, част от които ни бяха представени като... „опозиция“, моля ви се! Както посочи един от хранениците и слугите на алчно червената фашизирана буржоазия, „наследниците на бившата БКП номенклатура са убедени, че на тях по право им се полага място в елита“.[11] Да припомням ли вярната констатация, че „нашите десни бяха силно русифицирани. Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията?”[12] Какъв цинизъм! А тези измамници и пладнешки хайдуци все още имат почитатели?! Веднъж идиот, завинаги идиот. Питам духовните гномове от тези т. нар. демократични сили: Като излъгахте народа и истинските управници ви връчиха представителната власт, защо не стиснахте другарите от номенклатурата за гушите и не изтръскахте парите от джобовете им? Ами вместо това ги превърнахте в пишман капиталисти и узаконихте това по най-добрия възможен начин – скрихте престъпленията им зад решения на колективни органи за управление. Тъкмо действията ви доказват, че бяхте поставени, инсталирани, монтирани във властта, защото бяхте предварително подбрани, подготвени и лоялни на компартийната върхушка. Сега казват, че нямало „колективна вина“. Откъде накъде! Защо Господ не дава рога на бодлива крава, да видите дали ли е така? Само на Живковци, Станишевци, Костовци и Борисовци ще ми станат... Няма как да не се възхитим на уменията на другарите. Едва ли ще намерите по-кадърни разрушители в цялата човешка история. Да съсипете страна, чиято почва има три педи хумус; да направите стопаните, наистина учили Европата „как се сади пиперо“, в шайка ленивци, дремеща из кръчмите; да прогоните от родината им потомците на онези български герои, които масово се записваха доброволци, та да избавят своите братя и да ги присъединят към Отечеството! За всичко това действително е необходимо невереоятно съчетание на огромен разсипнически и престъпен талант. Няма как да го отречем на комунистите. Те превърнаха най-процъвтяващата още по време на Отоманската империя част на България – крайдунавието, в бунище за хора. А самата река – в огромна тоалетна. Ликвидираха селското стопанство и изградиха лишена от всякакъв смисъл индустрия. Тази промишленост не разполагаше със собствена суровинна база и дългосрочни, сигурни пазари. Тя разчиташе на неквалифицирана работна ръка, съставена от бивши земеделци и скотовъдци. Превръщането им в лумпен пролетарии водеше до масовото производство на брак, на никому ненужна, непродаваема продукция, с която насила, под пронизителното съскане на размахания от Съветите бич, се самозалъгвахме в рамките на СИВ. Другарите ликвидираха пенсионния фонд, признат за един от трите най-добри в Европа. Позволиха на Съветите да отмъкнат наличните в него близо половин милиард златни лева. И национализираха неговото недвижимо имущество, дялово участие в предприятия, болници, санаториуми и т.н. При реституцията не възстановиха нищо. За да изпълнят поставената им отвън задача за редуциране на българското население до максимум 5 – 5,5 милиона души. От години пиша и говоря за тези неща, и какво от това?[13] Онези, които вдигат палци по митингите на БСП, нека знаят, че подкрепят своите собствени душмани. Резултатът от политиката на комунистите е съкрушителен. България е в разруха, по-страшна от онази, която е преживявала след войните. Какви „национални катастрофи“? За три-четири години българите са се възраждали, а страната им си е връщала привлекателността за онеправданите в Европа. А от социалистическата „индустриализация“ не остана нищо. Предприятията, обявени за „гордост на социализЪма“, се оказаха абсолютно ненужни извън измамния алъш-вериш в рамките на СИВ. Защото те бяха строени без анализ и мисъл, без грижа за потребността от тяхната продукция и под чужда, враждебна нам диктовка. Малкото фабрики и заводи, които можеха да бъдат преустроени и да продължат да работят, паднаха жертва на алчността на безмозъчната номенклатура, лишена от всякаква мисъл за държавност и грижа за народа.
Другарите докараха нещата до там, та днес ни убеждават, че: „Антропологичният вид на ромите не е много по-различен от нашия. Техният език е много по-близък до санскрит, отколкото нашият. От тази гледна точка ромите са по-чисти арийци от нас.“[14] Опазил ме Господ, изобщо не съм расист, бъдете уверени в това. Наистина съм срещал свестни цигани. Но да се подиграват с най-древния народ на планетата и то чак до там... А пък местни мекерета да винят мен за някаква „лудост“, понеже разполагам с някои от древните ни извори, които разкриват истината, и ги изследвам... Кажете ми: това, какво е? Каква диагноза да им поставим? По-точно – да си поставим.
С какво се простихме?
Половин век промиваха мозъците на нашенци с доктрината за някакъв „монархофашизъм“, за лошата буржоазия и за „бедността“ в Царство България. Признавам, никога не е било съвършено справедливо и хубаво. Сигурно е вярна и следната констатация на един от представителите на някогашната заможна класа: „... Българската прясновъзникнала буржоазия се оказваше негодна да произведе „второ поколение“. Дошли бащите от село, направили пари в града, но синовете и дъщерите? Едните гуляят, другите ловят женихи... Липсваше тази традиция, която осигурява умението да възпиташ така потомството си, че то да стане род.“[15] Обаче на същата българска буржоазия не й дадоха и достатъчно време. Освен това няма как да отречем: тя се самоиздигна и самопроизведе. Не ограби народа си, както постъпиха другарите. До известна степен тази буржоазия е била родствено свързана с „друга една буржоазия: онази, давалата средства за черквите, училищата, за зараждащата се книжнина, за националната (включително и под формата на „Черковния въпрос“) борба.“[16] Не идеализирам. Известни са ми много от недостатъците на онази буржоазия от ХХ век, която в значителна степен е изместила патриотичната си предшественица от ХІХ-и. Други, родили се и израснали сред нея, са я осъдили: „... Криво се роди, криво живя, криво умря.“[17] Ала „съдията“, който я произнесе, бе от онези „хора-фасади на миналото“, които през „вече четвърто десетилетие режим на жива сатрапия“ трябваше „да се произнасят с особена осторожност, като пострадавш от нея, тъй че да не би поради привкуса от няколкото тояги – евфемистично речено де: защото знаем, че истинското име на тия „няколко тояги“ е „тридесет хиляди трупа... да не тегли една субективна присъда“...[18] Той се оказа обективен и дори доста строг съдник. За да не прозвучи като елементарна носталгия по време, за което само съм чел и слушал, ще оставя обективният език на числата да говори.
Общ доход от селско стопанство за периода 1935-1939 г. година…….. доход в млн. лева 1935 …………….......19 985 1936 …………….......20 646 1937 …………….......24 594 1938 …………….......26 911 1939 …………….......31 466
Външната търговия в навечерието на Втората световна война в млн. лв. по текущи цени Година Внос Износ Оборот Салдо 1935 3009 3253 6262 +214 1938 4934 5578 10 512 +664 1939 5197 6065 11 262 +868
Селскостопанска продукция на глава от населението в кг през 1938 г. България Гърция Румъния Турция Югославия Пшеница……..280 …….....142………....245 …………258……......197 Ръж………………..38…………....9 …………..26 …………...31………....15 Ечемик…………..52……….....35 …………..42 …………...58………....27 Тютюн………….....5,60…........5,99………...0,63………....3,22…......0,96
Брой на домашните животни през 1938 г. на 100 души от населението България Гърция Румъния Югославия Овце ……....140………....122………….60………......62 Крави………...29,6…….....14,2……….22………......26,4 Коне…………....8,41 …….....7,1………...1,3……........7,89
Още от началото на ХХ век механизацията навлиза в българското селско стопанство. Първите трактори се появяват по време на Балканските войни. Струва си да отбележа нарастващия дял на селскостопанските кооперации, учредявани целево и напълно доброволно. Обединението в тях позволявало на членовете им да въвеждат нова съвременна техника и по-продуктивни технологии. Помагали им специализираните земеделски и кооперативни банки. Ще дам пример с най-старата лозаро-винарска кооперация в Сухиндол, създадена през 1909 г. Почти нищо не бе реституирано на нейните действителни собственици. Няма по-безочливи крадци от комунистите. Да припомня, че историята на нашето стопанство не започва от другарите, а тъкмо обратното – май приключва с тях.
Авоари в чужбина на глава от населението през 1938 г. (в млрд. лв.) България Румъния Турция Югославия …...98…………….......97……………......81………….......70
Всуе е представянето на данни, ако те не илюстрират стандарта на живота на мнозинството от хората. През 1939 г. доходът на селското население нараства с 37 на сто в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.
Цени на основните хранителни стоки през 1939 г. Артикул…………..Цена, лв. Бял хляб……………..........5,78 Прясно месо……….........5,08 Телешко месо……........20,48 Сирене ……………..........25,73 Яйца …………………...........1,55 Ориз…………………..........16,50 Захар…………………..........25,13 Олио…………………...........14,32.[19]
Може да прозвучи популистко, но по онова време всеки месец един пенсионер би могъл да си купи 242 хляба, близо 276 килограма свинско месо или 903 яйца. А сега? Сега сме начело по бедност, по броя на самоубийствата и по т. нар. отрицателна раждаемост. И на опашката по свобода на словото.[20] „България е най-тъжното място на света ─ в тази държава цари произвол вместо ред, мрежите на Държавна сигурност продължават да си разменят постове и услуги, а за премиера се знае, че навремето е бил близък до бандитите...“[21] Както личи от сухия, но безпристрастен език на стистиката, Царство България е било лидерът на Балканите. Страната ни е била най-бързо развиващата се икономика в Европа и е деляла 10-11 място по стандарт на живота на континента. Всичко бе прахосано от другарите, а тукашните помаци пак си ги припознават като „свои“, „любими“, вярват им... В същото време десетилетия наред ни втълпяваха колко изостанала „селска“ страна била България преди войната. Опроверженията на статистиката са налице. Споменът за онзи спокоен живот, съпроводен от сигурност в утрешния ден, който нашенци са имали през трийсетте години, е жив в сред все още срещащите се съвременници на онази епоха. Той е намерил отражение и в мнението на уважавани чужденци, споделяли възхищението си от тогавашната българска държава.
По онова време и българското село е подредено, чисто, с добре, по градски облечени, нахранени и доволни работещи земеделски собственици. (Вж. илюстрацията.) Само мързеливците и пияниците са бедствали. Тъкмо те са „се вливали“ и в редиците на БКП. Вечер, когато ги почерпели достатъчно в хоремага, споделяли своите мечти за комунизма – да не работят, а да се радват на изобилие от ядене и пиене. И жените да бъдат общи. Е, част от другарите постигнаха и двете... Направете си труд и потърсете документални кадри от трийсетте години. За да останете смаяни от тази толкова привлекателна, тиха, уютна буржоазна България. Учителката по немски език на моя бивша колежка, възрастна австрийка, й разказала, как през 1931 г. чула, че у нас има работа. Бедна и много гладна се качила на влака за София. Когато пристигнала на старата и тъй живописна столична гара, взела файтон. Кочияшът развел жената по бул. „Мария Луиза”, по „Дондуков”, „Търговска”, пред Двореца, Градската градина… Жената се просълзила: „София бе тъй осветена и красива, че по нищо не се различаваше от Виена. Затова останах. Нямах представа, че войната, комунистите…” Някой замислял ли се е как щеше да изглежда страната ни днес, ако върху нея не се бе стоварило огромното нещастие, наречено комунизъм и комунисти? Къде щяхме да бъдем сега, ако алчно червената мафия не бе прекъснала нашето естествено икономическо и обществено развитие? Сравнението се налага от самосебе си. Тогава, в края на тридесетте, швейцарците са дишали праха на българите. Днес не разполагаме с толкова богата фантазия, за да си представим как можем да ги стигнем. За по-малко от седемдесет години другарите ни докараха до всичко това! Халал им вяра, както казват комшиите. България е била толкова успешна през третото десетилетие на ХХ век, особено през неговата втора половина, и поради умиротворяването на политическия живот. Комунистическото движение престава да намира почва сред народа. Нововъзникналите младежки организации пресичат опитите на интернационалистите страната ни да стане плацдарм за бъдещите агресии на Съветска Русия. Жалко е, че някои от тях залитат към имитиране на други, не по-малко лоши западни образци, каквито са фашизмът и нацизмът. Някои са тясно свързани с масонските ложи, даже са оглавявани от масони.[23] Ала изключително важна роля играе краят на разединението чрез политическите партии. Тяхното премахване при запазването на парламентаризма води до небивал стопански подем и до все повече граждански свободи. Партизанщината и неизбежно свързаната с нея корупция изчезват напълно. В Народното събрание влизат личности, които носят не колективна, а индивидуална, собствена отговорност. За жалост, след войната много от тях бяха покосени по време на смъртоносната комунистическа жътва, тъкмо защото бяха личности. „Де го сега Георги Кьосеиванов?“, кахъри се прясно излезлязъл от концлагера „Белене“ нявгашният му зет. „Чете, мисли, не приема никого. [Той] премисляше как да направи, щото този път не други пак да си послужат с България; ами как тя да преплува невредима през задаващата се буря. И как, ако се появи възможност, да се поправят някои от щетите от трите ни войни. Патриот, той други симпатии и обвързаности освен България нямаше. Кьосеиванов и от Македония се не отказа, макар да си даваше сметка за всичката вода, що бе изтекла от 1912 г. насам. Той от нищо българско не се отказа, но и на никаква уловка не се хвана, за никакъв „пеш“ не се улови. Пръв в България той тури край на „политиката на пеша“. Той – начело с онзи скромен, но невероятно прозорлив държавен глава тогава, когото историята ще има тепърва да оценява... Само че къде го онзи прозорлив цар, къде – неговият небивало реалистичен и целенасочен министър-председател? Къде са по-точно хората, с помощта на които те за пръв път в новата ни история дадоха на страната едно ако не демократично [то е невъзможно], то поне прилично управление? Други хора вървят сега из софийските улици, други обитават домовете, кварталите, градовете. Ударът, който биде нанесен на ония, на средите, от които бе излязла онази администрация, той затри не само тях и семействата им. Той затри обществото, от което бяха излезли. Това „палацо Яблански“[24], покрай което сега минавам, и което беше едно от средищата на най-едрата буржоазия, ми напомни за тази прослойка, допринесла и за бедите, но и за успехите на „царска“ България. Разбрали уникалността на „кърпещото“, но... успешно управление на цар Борис и Георги Кьосеиванов, хората от едрата буржоазия се бяха наредили сред поддръжниците му. Къде са те сега? Къде са обществените слоеве, на които те – добри или лоши – бяха изразители? Няма ги: изтрепани, изтребени, разпилени по четирите краища на света. Когато ти КЛАСОВО управляваш едно общество – включително и КЛАСОВО правораздаваш, което по твоята концепция означава цели класи да унищожаваш, ти ОСАКАТЯВАШ това общество, самата нация.“[25]
Изгубихме и модела за нравственост
Чували ли сте за Губиделникови? Това е най-крупната банкерска фамилия в Царство България. Не, не е Атанас Буров. Около този русофил е създадена митология, която няма нищо общо с действителността. Няма как да го докажа, но от мои близки знам, че е „забогатял“ с руски и съветски пари. След налудничавото завръщане от Швейцария у нас на Стефан Бочев, зетя на Георги Кьосеиванов, той влиза в т. нар. кръг „Юнион клуб“. Там Атанас Буров е „вероятно най-влиятелният стар член“. И става нещо като покровител на младия дипломат, зарязал семейството си в Берн, за да помага на тукашната опозиция. Затова „отзовавайки се на отправената покана от „бай Атанас“, почнах редовно да посещавам дома му на ул. „11 август“. Къщата и сега е там – много солидна, качествено построена „кооперация“, в която Буров живееше в един хубав апартамент (не обаче негова собственост – тази подробност е добре да се запомни; по-специално от тези, които не могат да се наприказват за Атанас Буров като за някакъв си свръхбогаташ, бакер и намщо си...).“[26] Бочев предава разказа на своя приятел Йордан Пеев. Той, „братов син на убития при мистериозни обстоятелства през лятото на 1938 г. заместник-началник на щаба на войската генерал Пеев“, си спомнил как преди 9 септември се събирали във вилата на неговото богато семейство в Чамкория. „Буров, седнал във фотьойл на първата редица – в центъра, разбира се – все повтаряше...: „Аз винаги съм предупреждавал, че трябва да вървим с Русия, че тя е нашият приятел...“[27] По-късно, през зимата на 1944-1945 г., разказал този Данчо Пеев: „Пак бай Буров седеше във фотьойла в средата на първата редица. И пак вдигаше пръст и говореше с традиционния си апломб... Само че – смее се Данчо, като си спомня картинката – този път той говореше... точно обратното: „Аз винаги съм предупреждавал, че трябва да се пазим от Русия, че опасността за нас иде, ще дойде от там!... – Аз, разказва Данчо – като чух това, просто не можах да се въздържа: „Ах, пардон, господин Буров, рекох, само че Вие точно от този фотьойл и точно преди една година говорехте... точно обратното: че винаги сте бил предупреждавал, че трябвало да вървим с Русия, защото тя била нашият приятел. Това казвахте тогава Вие, а не, че трябвало да се пазим от Русия и че опасността идвала от там!...“ Та това беше политическата „далновидност“ на Атанас Буров тогава – непосредствено преди и непосредствено след 9 септември 1944 г.“[28] Губиделникови са „друга бира“, както се изразяват днешните младежи. Още в края на ХІХ век, през 1895 г., те основават Българската търговска банка. Но „старият Губиделников“, както го наричали, не успява да се замогне, че да си построи къща. След като синът му оглавява банката – 1914-1947 година – търпеливо спестява и през двайсетте години на ХХ век намира начин да подслони семейството в хубав дом.[29] Без кредити, макар банката да е изключително тяхна, на фамилията. Сравнете с настоящите „капиталисти“. За разлика от тях Губиделникови са мислили, трудили са се и са пестили. Затова са ценели парите. Докато днешните ни парвенюта крадоха с покровителството на партията-държава и превърнаха огромна част от заграбеното в лек, разточителен, „сладък“ живот; в пиршества, екскурзии, тоалети, къщи, апартаменти, вили, автомобили, яхти и дори самолети. Това можеше да бъде капитал, национално богатство. Уви, прахосаха го. Усещате ли разликата? Сега ще се уверите в огромния контраст между „преди и сега“ в неговата реалност. Докато „цветът на буржоазната младеж“ и „старите“ обсъждат по масите на „Юнион клуб“ кога комунистите ще си отидат, „банкерът Георги Губиделников, наследил баща си, „стария Губиделников“, начело на Българска търговска банка“, кани Бочев на среща. „Посетих го в „бюрото“ му в хубавата сграда на банката, гледаща към бул. „Александър І“ – едно скромно стайче в тая внушителна сграда, което впоследствие новите господари на „национализираната“ вече банка оставиха за „портиерна“. И не, нито пихме уискита, нито ме черпи кафета и бонбони, нито пури или даже поне цигари пушихме, както сега се смята, че подобава на банкерството. Ами като седнахме в 8 ч. сутринта, приказвахме докъм 1 ч. след обяд.“[30] Помня как дългогодишният кореспондент на ТАСС във Вашингтон Александър Боровин описваше какви „ужасни бащи“ са някои от американските богаташи. Един измъчвал синовете си, принуждавайки ги да работят в семейната фирма от най-ниското ниво. За две години трябвало да направят кариера и да докажат кой колко струва. Това било „нехуманно“, моля ви се. Такъв е болшевишкият морал – псевдоаристократичен и готовански. Откъде тези цървуланковци придобиха толкова самочувствие, алчност и егоцентризъм?
Ех, ако не друг, поне синът му да бе демонстрирал повече нравственост. Той поне е роден цар. Дошъл е на бял свят на най-централното място на столицата, сиреч на държавата. В такъв случай какво да очакваме от сополиви селянчета (в смисъл на манталитет) като всички комунистически управници и наследниците им Ж. Ж., „Гоце“ Първанов, Б.Б., Станишев, Иван Костов, Ахмед Доган и останалите? Кога станаха калайджии, кога им почерняха задниците! Тези престъпници нито за миг не са се замисляли за народната съдба и държавата. От момента, в който властта у нас бе узурпирана от комунистите, до ден-днешен, всички управници харизват страната ни, сякаш им е бащиния. А помаците си траят. Зер „преклонена главица остра сабя не я сече“...
Накъде, за да оцелеем и просперираме?
На трагичната за нормалните люде дата 9 септември 1944 г. цялата картина на обрисувания безметежен, пасторален, сурово прекъсван само от залповете на една чужда война живот, бе покрита с плътни черни мазки. Комунистите, узурпирали властта благодарение на един таен интернационален план и на върховете на съветските щикове, потопиха прекрасното Царство България в мрака на терора. И превърнаха чудесния му, дружелюбен, работлив, но и умеещ да се весели народ, в безформена робска маса. В стадо, лишено от собственост и водачи, изцяло зависимо от волята на враждебни нему чужди пастири и на нашенските им ратаи. Както отсъжда покойният Илия Минев: „На марксистите им бяха необходими хора, превърнали се в скотове, без разсъждение, да изпълняват заповедите на своите господари.“[33] Тези негодници разчлениха народното тяло, като издигнаха от най-нисшите обществени слоеве онази полуграмотна, завистлива и безмилостна тълпа разбойници, готова да продаде и собствените си майки в името на кариерата и Мамона. И я превърнаха в непозната дотогава привилегирована, номенклатурна каста; в пълчище от послушни слуги на чужди господари, без значение от коя столица ги командват. Днес същите разбойници, до един родени престъпници, и техните наследници, продължават да тъпчат бащиното ни огнище и да беснеят над него така, както никой друг завоевател не го е правил. Синовете и дъщерите на онези, които национализираха, станаха приватизатори и капиталисти, но не с изработена, а с открадната собственост. Нали еврейската поговорка гласи: „Ако крадеш, ще имаш.“[34] Онези, които учеха в СССР, лягаха и ставаха с „крепката и нерушима българо-съветска дружба“ на уста, станаха първи американофили, пропагандатори на НАТО, на Европейския съюз и на „западния начин на живот“. Мнозина от тях бяха изпратени от партията-майка и от нейните репресивни секретни служби на Запад, за да се ошлайфат в „центровете на цивилизацията“. И сега от активни радетели за „вечно братство между съветския (?!) и българския народ“ се превърнаха в активни борци против всичко съветско и руско. Машаллах! Не е ли странно, че Западът ги прие, а загърби мъчениците на макар и оскъдната битка против комунизма? Усетил това още навремето, Илия Минев подчертава: „Влязох в задочен спор с тогавашния държавен секретар на САЩ господин Кисинджър[35], като твърдях, че се съдейства за някакъв международен престиж на СССР, което е в ущърб на борбата за свобода, демокрация и законност... Но политиците от Великите сили не смятаха, че трябва да се търсят контакти [с тукашните истински антикомунисти] и да се изработи споразумение.“[36] Добре, че бай Илия, Бог да го прости, не е жив. Заради тези слова потомствените русофили, болшевики и ченгета щяха да го изкарат... комунист. Въпреки неговите повече от 23 години зад решетките на комунистическите зандани и десетилетието в изселничество, изтезания и подписки... Съсипаните горди стари родове, разядени от страх и доносничество, са обречени на изчезване. Няма я средната селска и градска средна класа – темелът, стожерът на традиционното българско общество. Тя бе заменена с лумпени, произлезли от безродни червени семейства, надянали разноцветни политически ямурлуци. От продажници, които от алчност и егоизъм ни водят към неминуема гибел.
Първостепенен, основен въпрос: Как да оцелеем и да продължим в грядущето? Без да знаем неговия отговор, е излишно въобще да мислим за път. По-добре да не хабим и без друго изцеждащата се наша енергия и да очакваме края по домовете си, както почти винаги е било. Писал съм го, ще го повторя: колкото нашенци, два пъти повече мнения. Социализмът отучи хората от доверието в знаещите и можещите. Те си въобразиха, че наистина всички са равни. И каруцарят може да бистри политиката в кръчмата толкова компетентно, колкото и онзи, който цял живот се е готвил за това и има зад гърба си два вагона с прочетени книги. Все пак ще река: струва ми се, че нам трябва съвсем ново устройство на държавата. Нужни ни са избори за Велико народно събрание, в което да влязат достойни, силни, неподатливи на съблазни, знаещи и можещи личности. (Говорех и пишех за тези неща когато някои пишман земеделчета, заченати из най-тъмните кьошета на ония служби, още не бяха наясно какво ще им възложат.) Неотложно ни е необходима декомунизация, която да включва лустрация и национализация[37] на цялото имущество на номенклатурата, както и съд за престъпниците! Длъжни сме да започнем промените отначало. И за първи път от 1944 г. насам преходът от държавен капитализъм под ръководството на една партия към държава на свободния народ да се състои у нас. Не го ли осъзнаем, не си ли подадем ръка за всичко това, нямаме бъдеще. Но на това ще се спра в третата, заключителна част на тази поредица.
* * *
Потресаваща беше картината от поклонението пред комунистическия архипрестъпник Иван Живков с моминско име Славков. Освен закоравелите комуняги от БСП зърнахме дори бивши депутати и министри от СДС, от НДСВ и т.н. Това би било невъзможно в която и да е друга страна от бившия съветски блок. То издава безнадеждността на всички намерения за промени у нас. България наистина е обречена. Но навярно малцина са забелязали как избраникът на Андрей Луканов – другарят Румен Петков, известен и като Пикаещия във фонтани, застана непосредствено до вдовицата в редицата на опечалените. Който познава макар и литературно ритуалите на мафията, е разбрал: това е знак за помирение между двата главни клана – Живкови и Луканови. Затова преди време бе издигнат и Сергей Станишев – компромисната фигура, която трябваше да примири противоречията по върховете на алчно червената организирана от партията и държавата престъпност в България.
* * *
Следва. Първата част можете да прочететете ...
Очаквайте: „Форумът“ пръв с откъс от новото сензационно изследване „ХИТЛЕР УМРЯ В АРЖЕНТИНА“.
[1] Американски пълномощен министър в София от 1944 до 1947 г. [2] Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас“, София, 2009 г., стр. 308. [3] „От Матея свето Евангелие“, гл. 5, ст. 44. [4] Nikos Kazanntzakis – “The Last Temptation of Christ”, Translated from the Greek by P. A. Bien, Scribner Paperback Fiction, Simon & Schuster Inc., New York, NY, 1998 г., стр. 349. [5] Пак там, стр. 350. [6] Юлиян Вучков – „Живот с голяма и с малка буква“, София, 1965 г. в: Росен Тахов – „Книга за гениите“, Издателство Изток-Запад“, София, 2011 г., Глава „Телевизионният ювенал Юлиан Вучков“, online: http://blog.iztok-zapad.eu/?p=73 Подч. мое. [7] Вж. Библия, Пета книга Моисеева – Второзаконие“, гл. 5, ст. 9. [8] „Учителят Петър Дънов за Библията“, Том първи (Стар Завет), Съставител: Росица Ангелова Иванова, Издателство „Бяло Братство“, София, 2003 г., стр. 202. Подч. мое. [9] Обърнете внимание, че дългогодишният министър на външните работи, вече оглавил партията и държавата, търси „връзка“, за да узнае истината. Този факт издава до каква степен всякаква информация беше тайна и недостъпна! [10] Христо Христов – „Мъртва хватка ― БКП искала да скрие доказателства за „възродителния процес“, Асоциация на разследващите журналисти, София, дата не е посочена, online: http://investigation-bg.org/show.php?id=59 Подч. мое. [11] Вж. Георги Асьов – „Офицерът от резерва Красимир Райдовски: Кой сви милионите от членски внос в БКП?“, в. „Минаха години“, брой 14, София, 5 април 2011 г., стр. 7. [12] Явор Дачков ─ „Антон Тодоров: Иван Костов е силно зависим от миналото си“, в. „Гласове“, glasove.com/, София, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php Подч. мое. [13] Вж. напр. в. „Шоу”, бр. 27 (303), София, 7-13 юли 2005 г., стр. 48-49. [14] Жeни Милчeва – „Ромите са 450 хил., изненада ще е броят на турците“, в. „Труд“, София, неделя, 6 март 2011 г., online: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=806526 [15] Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас“, София, 2009 г., стр. 77-78. [16] Стефан Бочев – „Белене: Сказание за концлагерна България“, Второ пълно издание, Фондация „Българска наука и изкуство“, София, 2003 г., стр. 683. [17] Пак там, стр. 215. [18] Пак там. [19] Данните се съдържат в: Митре Стаменов – „В навечерието на Втората световна война България става фаворит на Балканите“, в. „Македония”, брой 24, 16 юни 1999 г., online: http://www.kroraina.com/knigi/v_mak/1999/mak24_4_9.html [20] Вж. напр. „Тонга и Бенин изпреварват България по свобода на словото“, НДСВ – София, вторник, 3 май 2011 г., online: http://ndsvsofia.eu/story/full/tonga-i-benin-izprevarvat-blgarija-po-svoboda-na-slovo/ [21] Klaus Schrameyer – “Bulgariens Stasi-Diplomaten”, “Europäische Rundschau”, No 1, Wien, 2011 г., стр. 93, online: http://www.europaeische-rundschau.at/Site/Inhalt_files/Schrameyer.pdf Подч. мое. [22] Никола Г. Алтънков – „Наричаха ги фашисти”, ТАНГРА ТанНакРа, София, 2004 г., стр. 471-472. [23] Христоматиен е случаят с Асен Кантарджиев, председател на националистическата организация Ратничество за защита на българщината – Ратник; с Петър Траянов, военен, като масон участва в ръководството на националистическата организация „Кубрат”; Александър Сталийски, десен член на Съюз „Родна защита”, автор на книга за фашизма, министър; ген. Иван Шкойнов, командир на Първа пехотна дивизия през Първата световна война, създател и Върховен водач на националистическата организация „Родна защита”, отказал се от масонството и станал негов заклет противник; Никола Гешев, член на БРСДП, началник на отделение „А” при Държавна безопасност, вербувал за агенти повечето комунистически дейци... (Вж. Недю Недев – „Българското масонство (1807-2007)”, Издателска къща „Хермес”, София, 2008 г., стр. 468-628) [24] Къщата на „Царя“ и бул. „Цар Фердинанд І“, срещу Софийския университет, която по време на болшевишкия режим беше посолство на КНР. [25] Стефан Бочев – „Белене: Сказание за концлагерна България“, Второ пълно издание, Фондация „Българска наука и изкуство“, София, 2003 г., стр. 208. [26] Пак там, стр. 130. [27] Пак там, стр. 131. [28] Пак там, стр. 131-132. [29] Марко Рясков – „Спомени и документи“, Издание на Българска народна банка, София, 2006 г., стр. 259, 290. [30] Стефан Бочев – „Белене: Сказание за концлагерна България“, Второ пълно издание, Фондация „Българска наука и изкуство“, София, 2003 г., стр. 135. Подч. мое. [31] Някога бул. „Цар Освободител“ или за краткост „Царя“, а понастоящем бул. „Руски“. [32] Пак там, стр. 211-212. [33] Иван Гаджев – „Непримиримият: Илия Минев – от първо лице и другите за него“, Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“, Издателска къща „Гутенберг“, Farmington Hills, MI, Гоце Делчев, 2003 г., стр. 139. [34] Shirley Kumove – “Words Like Arrows: A Collection of Yiddish Folk Sayings”, Illustrated by Frank Newfield, Schocken Books, New York, NY, 1985 г., стр. 233. [35] Агент на НКВД-КГБ с псевдоним Бор. (Вж. Георги Ифандиев – „Името на звяра: Продължение на „Чудовището“, ИК „Огледало“, София, 2010 г., стр. 191-197.) [36] Иван Гаджев – „Непримиримият: Илия Минев – от първо лице и другите за него“, Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“, Издателска къща „Гутенберг“, Farmington Hills, MI, Гоце Делчев, 2003 г., стр. 67-68. [37] Тази дума въобще не ме смущава. Ако желаете, наречете го реваншизмъ. Но това е най-важната мярка, без която всичко останало губи смисъл. |
Част ІІ: БЪЛГАРИЯ – ОТ ВЪЗХОД КЪМ УПАДЪК
Публикации
0 коментара:
Публикуване на коментар