ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ,Георги Ифандиев - Част І

Откровено за България

Написано от Георги Ифандиев

Понеделник,20 Декември 2010

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи Като заваляха приказки за ченгетата в дипломацията, та цяла седмица. Не остана медия, която да не се включи в тази вербална вакханалия. И едва двама-трима от казионните участници в това активно мероприятие зададоха въпроса: Нима всичко това не бе известно? Кой можеше да бъде дипломат в болшевишка България? Обаче дори правещите се на най-засегнати от „дискусията”, т. нар. социалисти, не обърнаха езиците си, за да изрекат, че и след „демократичните” промени дипломатите, както и 90 на сто от участниците във всички видове власт задължително, по дефиниция, ноторно прието, както се изразяват юристите, с незначителни изключения, също бяха и са свързани с БКП и нейните репресивни тайни служби. За кого работеха шпионите на социализЪма? Много просто – за него. Но чий бе той, доколкото въобще го имаше? Кой знае как от информационното небитие възкръсна една Годзила на посткомунистическата журналистика. Включена по телефона в телевизионно предаване, водено от комунистическо ченге, изтипосано в същия списък на мерзавците под дипломатическо прикритие, тя почти във фалцет възкликна: „Аман от досиета! Къде виждате Държавна сигурност? Минаха 21 години, а още приказвате за комунизъм. Къде са комунистите?”[1] И продължи с пламенна защита на „достойните офицери” от Държавна сигурност. А Божем работеше във вестник „Демокрация”... Влизам й в положението. Сиромашката, такъв е капацитетът й. Навремето тя бе просто коректорка във в. „Народна младеж”. Живееше в нещо като брак по Ленински с ченге от Първо главно, което в началото на „нежната революция” действаше в бивша Югославия. Та този журналистически валяк се хвалеше, че тайният милиционер я снабдил с цял куфар със секретни документи. „Две години мога да пиша, без да излизам от къщи”, хвалеше се въпросната другарка, която по ирония на съдбата съм предлагал за журналистическа награда. По едно време тя така влязла под кожата на един от основателите на в. „Демокрация”, че по разказите на мои познати в редакцията, взела „да раздава справедливост”. Днес се стреми да прави същото, като брани престъпниците под милиционерски пагон, защото били... „разузнавачи”. А всяка държава, видите ли, имала шпиони дори след посланиците. Не, в действителност те са били убийци, крадци, слухари. Колкото до отговора на въпроса: „Къде е Държавна сигурност?”, той е лесен: навсякъде около нас. С риск да досадя, ще припомня откровението, изтървано само преди три години от бившия министър на отбраната Николай Свинаров: „... Струва ми се, че е крайно време през 2007 година държавата да спре да се управлява от ДС.”[2] Нима нямаме основания да му вярваме повече, отколкото на застаряващата домакиня, чиито претенции за меродавност отдавна са покрити с давността на негодността и невежеството? Все по същото време гостуващият у нас Ив Боне, бивш шеф на френското контраразузнаване, опроверга местните ни всезнайковци, дамгосани с клеймото на болшевизма. „[КГБ] продължава да живее чрез своите хора и все още е ударна сила на страната, която продължава да ни интригува или да ни изненадва, за добро или за лошо, че дори се е превърнал в самата Русия и че не възнамерява да се откаже от тази идентификация. Защо? Как?... Обяснението, което е правилното, за това прераждане на старото влечуго с напукана кожа в пъргава и блестяща змия. Принципът е прост: като съзнава ограничения живот на системата, която го е породила и чието оцеляване той осигурява, КГБ възнамерява самият той да управлява неизбежната промяна. Той разполага хора, свои хора, средства, структури. Окастря из дъно изгнилите клони, както казваше покойният генерал Ембер, изоставя на съдбата им онези, които не могат да догонят влака, непокаялите се комунисти, неудобните съюзници. Великата сила, от която се нуждае славянска или германска Европа, няма да бъде изградена нито с брежневистите, нито с Ярузелски или Хонекер. Това ще стане с ново поколение вълци, които претендират наведнъж за своето отечество, земя и кръв. Оттук насетне КГБ може вече да е изчезнал от указателите и витрините, но не може да се изтрие от паметта на онези, които имат значение, ще го кажа нескромно, на „нашите”.”[3] Освен това човекът обясни, че военните аташета и някои от по-нисшите дипломатически чинове в посолствата на Френската република по света със сигурност са били и продължават да са разузнавачи. Ала по правило посланиците – никога! От познати, работили в апарата на Републиканската партия в САЩ, знам, че допреди около четвърт век това е било закон и за тази велика сила. За жалост вече не е... Но да видим коя бе държавата, за която са работили шпионите на социализЪма. Съгласно Член 1 на действащата тогава Конституция тя бе партията, но и това не е съвсем вярно. Защото генералният (преди това първият) секретар на тази мафиотска организация бе и партията, и държавата. Това не са празни приказки, а принцип,нещо повече – закон. Той е скрепил с постулатите си и нормативните актове, регламентиращи дейността на тези пишман разузнавачи. В един от документите е записано: „Държавна сигурност осъществява своята дейност под ръководството и контрола на Централния комитет на Българската комунистическа партия, респективно на Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП.”[4] Друг документ, формулиращ дейността на Държавна сигурност, еднозначно постановява: „Под ръководството на ЦК на БКП органите на МВР успешно се укрепват и развиват като верен отряд на Българската комунистическа партия...” И по-нататък: „Призванието на органите за Държавна сигурност е да бъдат безпределно верни и предани на Партията и правителството, да нямат за себе си други интереси и други заповеди, освен интересите и заповедите на ЦК на БКП и народното правителство.”[5] Както сами се убеждавате, въобще не става дума за българския народ и неговата държава. И няма как, защото народът не бе суверен. Държавата принадлежеше на партийната номенклатура и преди всичко на Политбюро и на неговия първи или генерален секретар. Което означава, че службите за осигуряване на безопасността не принадлежаха на гражданите, а на самата Партия. Преведено на нормален език, нямаше Държавна, а Партийна сигурност. Най-точно казано – Номенклатурна сигурност. Ето на кого служеха „достойните” офицери от военното, както и от т. нар. външнополитическо разузнаване, което фактически е действало и вътре в страната. Привилегиите на слугите Кои можеха да стават „разузнавачи” и милиционери? В пореден документ, с който Партията разпорежда как да действа Държавна сигурност, се заповядва: „Оперативният състав на Разузнавателното управление се комплектува от български граждани – комунисти и комсомолци, безпределно предани и верни...”[6] „Подборът на служителите на Министерството на вътрешните работи и неговите поделения се извършва по политически и делови качества чрез партийните органи, из средата на комунистите и членовете на Комсомола и верни на народната власт безпартийни граждани на НРБ. Служителите на МВР трябва да бъдат безпределно предани на Българската комунистическа партия...”[7] Само малко повече от година след тази разпоредба Тодор Живков свиква пленум на ЦК на БКП за обсъждане на „по-нататъшното сближаване и бъдещото сливане на НРБ със СССР”.[8] С други думи – „достойните” разузнавачи са работили за изчезването на страната ни от географската карта. В друг, по-късен документ се нарежда: „За служители в Държавна сигурност се приемат български граждани, които са безпределно предани и верни...”[9] Нали се досещате на кого трябваше да са верни? Те, „достойните” офицери с готовност рапортуваха: „Винаги верни на Партията!” Тя, Партията, бе наредила да ги рекрутират преди всичко от средите на „активните борци против капитализма и фашизма” и на номенклатурата. Така верността им биваше не само купувана с високи заплати и премии, но бе споявана с кръвна връзка. Така се роди просташката нискочела болшевишко-ченгесарска „аристокрация”, докарала ни до настоящето дередже. Съвсем същото се отнася и до кадрите на Разузнавателното управление на Българската народна армия (РУМНО), на Военното контраразузнаване (ВКР), на Управлението безопасност и охрана (УБО), което бе в рамките на МВР.[10] В замяна на тази вярност „разузнавачите” от Първо главно и останалите управления на Държавна сигурност и от другите репресивни органи ползваха редица привилегии. Например по времето, когато постъпих на работа по разпределение, млад висшист започваше трудовата си дейност със заплата между 100 и 130 лева. Докато мои състуденти, постъпили в Икономическа милиция получаваха тройно, а в Държавна сигурност – даже четворно по-високи възнаграждения за своето верноподаничество. Ченгетата от „външнополитическото разузнаване” пътуваха по целия свят, чак до „империалистическите” Съединени щати. А нас и до Княжево ни пускаха само с открит лист, както гласеше популярната шега от онова време. За съжаление тя беше истина. „Достойните” офицери от Първо главно парадираха с „работата” си зад граница и с валутата, в която плащаха заплатите им. Това допълнително ги правеше „по-равни”. Те спокойно можеха да пазаруват от веригата магазини за валутна търговия „Кореком”. Лукс, трудно достъпен за почтения българин. Освен това Партията се грижеше да имат жилища, да пазаруват нови Лади, без или с незначително чакане... Това ли е „работа за държавата”? Уверено отговарям: Да! Те работеха за онази държава, която всъщност бе Партията и най-вече нейния генерален (първи) секретар. Съвсем заслужено анекдот от онези мрачни години на комунистическото робство се надсмиваше на лицемерните им лозунги: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” Вицът продължаваше: „Знаем и кой е човекът.” Не случайно след 10 ноември 1989 г. най-висшите ръководители на същата партия-държава хвърлиха цялата вина за разгрома на България върху „човека” – другаря Тодор Живков. Това ли трябва да защитаваме? Тази държава беше ли наша, на българите? За мен и близките ми тя беше враг, който постоянно ни натикваше в ъгъла на живота. Лишени от свобода на словото и на предприемачеството, ние се чувствахме като имигранти или затворници. Впрочем, когато след близо 27 лета, прекарани зад решетките, покойният Илия Минев излязъл от зандана, прозрял, че е напуснал един затвор, за да влезе в още по-голям – Народна република България. Но освен на фашизираната алчно червена номенклатура, „достойните” офицери от Държавна сигурност бяха длъжни да бъдат „безпределно предани и верни на българския народ, на Българската комунистическа партия и на дружбата със Съюза на съветските социалисдтически републики”.[11] Каквото и да говорят апологетите на тоталитарния режим и на неговия челичен юмрук Държавна сигурност, едва ли ще се намери държава, чиито служби за сигурност да са били длъжни да служат на друга страна. А в документите на тукашната Държавна сигурност постоянно се говори за подчиненото й на КГБ положение. Сякаш за десерт се казва: „Основната подготовка на оперативните работници се извършва в специализираната разузнавателна школа на Комитета за държавна сигурност при Министерския съвет на Съюза на съветските социалистически републики.”[12] Почти целият личен състав на Първо главно управление на Държавна сигурност е преминал най-малко по веднъж на подготовка в школата на съветското КГБ. От достоверни източници е известно, че там те били завеждани на оперативен отчет. Което ще рече, че тези офицери са били вербувани като обикновени агенти на една чужда и враждебна нам шпионска служба. Те са работили в нейна полза. На свой ред това означава, че са действали против интересите на българския народ и на България. Ето какво бранят недокоснатите комунисти, ченгета и сродните им защитници на престъпниците от Държавна сигурност. И никой да не ми казва, че не е редно да обобщавам! Всички те, без изключение, са извършвали престъпления срещу българите, българщината и даже срещу човечеството. През цялото време са ги насъсквали „да водят контраразузнавателна дейност в чужбина”, като „проникват в разузнавателните и контраразузнавателните органи на Турция, Гърция, Германската федерална република, Франция и Англия, както и на аналогичните органи на Съединените американски щати и НАТО”.[13] Днес те сътрудничат на бившите „вражески” страни и организации. Възниква логичният въпрос: Защо „демократичният” Запад ги приема като дипломати и без да се смущава, им предоставя съгласия за прием – агремани? Отговорът е елементарен. Първо, както, надявам се, вече повечето от вас знаят, СССР бе създаден от тайния финансово-промишлен елит в САЩ, Германия и Англия. Това Братство замисли основаването на Болшевишката партия. То финансира и подготви терористите на Лейба Бронщейн – Лев Троцки, в Ню Йорк. Троцки живеел в едно от предприятията на Рокфелеровата компания „Стандарт Ойл” в Ню Йорк, без да плаща наем. Пак там и с пари на Ротшилд, предоставени от една от техните банки в САЩ – „Кун, Лоуб и Ко”, било проведено обучението на болшевишките терористи. Лично съседът на Ротшилдови от Франкфурт, еврейският банкер Яков Шиф отпуснал 20 милиона тогавашни долара на Троцки. По днешния курс те се равняват на повече от 2 милиарда. По същото време, под влиянието на друг еврейски банкер – Макс Варбург, началник на военното разузнаване на Германия, Генералният щаб на тази страна финансирал с повече от 2 милиона марки Ленин и неговите еврейски главорези. Германците осигурили безпрепятственото придвижване на пломбираните вагони, в които болшевиките пътували, през цяла воюваща Европа. Брат на Макс Варбург – Паул, станал първият председател на Съвета на директорите на Системата на Федералния резерв в САЩ. Само че на английски език фамилното име на станалия вече Пол се произнася... Уорбърг. Освен това финансовият Интернационал винаги е предпочитал да има работа с правителства. Защото те са най-сигурните длъжници. Изплащат взетите от тях кредити и то в срок. Два пъти по-сигурни пък са ръководствата на тоталитарните режими. Затова през цялото време тайните служби на Изтока и Запада работеха в синхрон. Пък и на „демократите” не им бяха необходими личности с мнение, с качества, неспособни на предателство спрямо своите народи и съвестта си. Затова заложиха на комунистите – свикнали да се подчиняват на чужда воля в техните изградени на принципите на мафията партийни организации. Ето защо днес Ирина Бокова оглавява ЮНЕСКО, а Елена Поптодорова за пореден път е посланичка на официална София във Вашингтон. Затова виждаме фотографията на генерал Любен Гоцев с бившия американски президент Ричард Никсън. Всички те, от двете страни на невидимия фронт, предназначен за простолюдието, бяха и са братя по оръжие. Има ли смисъл да продължавам? Не разузнавачи, а убийци и терористи Може би мнозина от вас сега ще узнаят, че тези „достойни” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност не са действали само зад граница. Още през 1952 г. е издадена Заповед за дейността на уж външнополитическото разузнаване. Нейната Точка а/ към Параграф 2 „Завеждане на разработки”, разпорежда да бъдат разработвани, следени, записвани и т.н.: „... Български граждани, заемащи видно обществено положение, членове на национални ръководства, на политически и масови организациитати от Нар. събрание и окръжните народни съвети, ръководители на големи предприятия, командири на дивизии, приравнени и нагоре, членове на БКП, заемащи ръководна работа в Партията и държавния апарат.”[14] Задължително е било да бъдат вербувани за агенти всички ръководители на бивши опозиционни партии, без изключение. Досещате се какво означава това. И защо непосредствено след 10 ноември 1989 г. забравени муцуни като Дертлиев, Дренчев, Савов и сие изведнъж изгряха от нищото. Разбирате, че принципите от романа „1984” на Джордж Оруел се прилагаха с пълна сила в „Народната” република. „Големият брат” в лицето на Народната милиция и Държавна сигурност наблюдаваше всички, по всяко време и навсякъде. Под сурдинка се майтапехме, че ченгетата знаят и какво ядем. Освен това „достойните” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност отвличаха хора и убиваха българи зад граница. Това им е вменено като задължение. Точка в/ на Параграф 3 от Заповедта на министъра на вътрешните работи от 20 октомври 1952 г. разпорежда на „разузнавачите” да осъществяват: „Мероприятия по принудително довеждане в страната на лица, намиращи се зад границата.”[15] Христоматиен е случаят с българския политически имигрант в Дания Борис Арсов Илиев. В края на петдесетте години той, заедно с Николай Чотов, Райно Василев Райнов и Иван Хаджийски започват нощем да облепват София с позиви срещу властта. Обаче през май 1962 г. го арестуват и му пришиват „обвинение” в опит за покушение срещу... генералния секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов?! Всъщност Арсов е адресирал до Хрушчов писмо, в което го призовава: „Долу ръцете от моята родина!” Хвърлен зад решетките, Арсов излежава присъдата си и след излизането от затвора успява да избяга от страната. Установява се в град Орхус, Дания. Започва да издава списание, в което разкрива истината за зверствата на комунистическия режим у нас. Държавна сигурност начева разработката му под кодовото название „Терористи”. Преди години следователят Богдан Карайотов открива в оперативното дело на Арсов, в архива на ДС, че преди да го отвлекат, „българските тайни служби три години са работили по „обекта” и даже са съставили прецизен план да го ликвидират с отрова, нож или с удар с тъп предмет по черепа. „Острото мероприятие” е било възложено на агент „Маринов”. Под този псевдоним се крие легализираният като емигрант и внедрен в българската общност в Дания Димитър Георгиев Филипов. Прецизно замисленото убийство обаче не се осъществило, защото в последния момент агентът се уплашил и се отказал. През януари 1973 г. е издадена специална заповед, съгласно която следва „да се подготви план-мероприятие за довеждане на Борис Арсов в страната”, а през февруари е издадена нова заповед, според която е необходимо „да се разработи комбинация за довеждане в страната на изменници на родината с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В плана за отвличането на „опасния терорист” Борис Арсов залегнало съображението, че той е много привързан към единствения си син Никола, който току-що се е оженил, и към сестра си Йорданка, че тъгува за тях и копнее отново да бъдат заедно. Това обстоятелство се превърнало в много силен и удобен аргумент за манипулиране на обекта на операцията. През април 1974 г. Държавна сигурност, при съдействието на КГБ и източногерманската ЩАЗИ, осъществили една от своите най-важни секретни операции зад граница – отвличането на Арсов от Дания и принудителното му отвеждане в България. За да няма провал, акцията е била осъществена не от агенти, а от кадрови офицер, специално „командировани” в Орхус. В България емигрантът е подложен на специална оперативна обработка, по време на която му било обещано да не бъде съден, ако приеме да сътрудничи на ДС и да участва в масирани медийни пропагандни мероприятия за дискредитиране на „вражеската емиграция” и нейните лидери. Тъй като Борис Арсов категорично отказал и даже направил опит да избяга от ареста, след тридневен формален съдебен процес на 22 септември 1974 г. бил осъден на общо 15 години затвор по обвинение в шпионаж, саботаж и образуване и ръководене на контрареволюционна емигрантска организация, целяща да саботира българската социалистическа власт чрез въоръжено въстание. На 20 декември същата година Борис Арсов бил намерен обесен в килията в Пазарджишкия затвор, а смъртта му официално била квалифицирана като самоубийство. Най-странното в случая е това, че според тази версия самообесването се осъществило „посредством три вратовръзки”, които Арсов просто не е имал откъде да вземе, тъй като още при довеждането му в България от него са били иззети всички т. нар. граждански или цивилни дрехи.”[16] Покушенията над български политически имигранти и противници на алчно червения фашистки режим у нас не са едно и две. По-известен е инцидентът с офицера от Държавна сигурност Владимир Костов в Париж. Твърди се, че пак офицери от Първо главно са убили внедрения от тях сред имиграцията в Лондон писател Георги Марков, автор на сценария на прословутия пропаганден комунистически телевизионен сериал „На всеки километър”. Преди доста години Пашанко Димитров, дългогодишен водещ на рубрика за култура в Българската секция на Радио Би Би Си – Лондон, ми разказа как от средата на петдесетте години българските тайни служби внедрявали „журналисти” в тази медия. Нямало никакво изключение – всички, до един, били ченгета. И нашата стара имиграция го знаела. Англичаните също били наясно. Британският журналист и писател Дъглас Рийд доказва, че проникването на съветски и други комунистически представители в Британската радиоразпръсквателна компания започнало още през 1937-1938 година. Разбира се, със знанието и под егидата на British Secret Service![17] Същото се отнася и до Радио „Свободна Европа”, което приюти маса членове на БКП и агенти на Държавна сигурност. И това продължи с пълна сила даже след „демократичните” промени. Тогава опозореният комунистически наследник Георги Коритаров – агент „Алберт”, се превърна в емблема на тази медия. Преживелият десет години в комунистическите лагери и затвори анархокомунист Георги Константинов[18] е споделял пред мен, че общо повече от 120 офицери и агенти на Държавна сигурност са го разработвали. Повечето – докато е бил в имиграция във Франция. Както се шегуваше: „Адаш, аз съм бил голям работодател. Виж на колко мръсници съм осигурявал големи заплати.” Истинската драма е, че тези „достойни” разузнавачи са упражнили огромен натиск над собствения му брат. Първо, за да го уплашат, а след това и да го съблазнят. По този начин го вербували и го изпратили в Париж, за да слухти около най-близкия си кръвен роднина?! Впоследствие този агент бе депутат от СДС във Великото народно събрание. Такива са само част от делата „в полза на държавата”, които „достойните” офицери от Държавна сигурност вършеха. Има още много други, не по-малко зловещи, с изумително тежки последици за българите. Ако съществуваше почтена, несвързана с Интернационала патриотична власт, те щяха да бъдат извадени на показ. Уви... Заради всички тези извършени от тях престъпления служителите на Държавна сигурност заслужават единствено съд, присъди и затвор, а не защита. Те бяха слуги на един зловещ, сеещ смърт гангстерски, човеконенавистен режим. Често бяха лакеи в съвсем буквалния смисъл на думата. Но за това и за начина, по който помогнаха за масовото ни ограбване и обедняване, ще прочетете в продължението. Следва. Втората част на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”, online: Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата [1] Включване по телефона на Люба Манолова в пряк ефир на предаването „Директно с Велизар Енчев”, Телевизия СКАТ, София, четвъртък, 16 декември 2010 г., около 20:00 часа. [2] Лилия Гюрова - „Крайно време е Държавна сигурност да спре да управлява България”, в. „Политика”, бр. 182, София, 12 – 18 октомври 2007 г., стр. 21. [3] „Ловецът на шпиони Ив Боне: С Угърчинска имаме еднакви изводи за КГБ - той управлява промяната”, e-vestnik.bg, София, сряда, 16 декември 2010 г., online: http://e-vestnik.bg/10639/lovetsat-na-shpioni-iv-bone-s-ugarchinska-imame-ednakvi-izvodi-za-kgb-toy-upravlyava-promyanata/ [4] „Секретно: Екземпляр № 1 – „Основни положения на Указ за Държавна сигурност”, утвърдени с Решение „Б” № 4 на Политбюро на ЦК на БКП от 3 април 1974 г., стр. 1, в: „Държавна сигурност: структура и основни документи”, Документален сборник, Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, София, 2010 г., стр. 404, книгата е достъпна в pdf от online: http://www.comdos.bg/media/DS-struktura-10-smol.pdf [5] Писмо № 313 от 17 .ХІІ. 1953 г. на министъра на вътрешните работи генерал-лейтенант Георги Цанков: „Строго поверително: „До началниците на столичното и окръжните управления на МВР, началниците на управления и самостоятелни отдели ДС в центъра, началниците на войските при МВР, директора на Народната милиция, партийния комитет при МВР”, стр. 1-2, пак там, стр. 160. [6] „Строго секретно: Екзепляр единствен! – Положение за работата на Разузнавателното управление при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 8 на Политбюро на ЦК на БКП от 24 юли 1973 г., стр. 13, пак там, стр. 290. [7] „Строго поверително! „Основни положения за работата, правата и задълженията на Министерството на вътрешните работи на Народна република България и неговите органи по места”, одобрени с Протокол „Б” № 10на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 20 .ХІ. 1962 г., стр. 11, пак там, стр. 242. [8] Вж. „1963 - Отричането от България”, стенографски протокол на заседанието на пленума на ЦК на БКП от 4.ХІІ.1963г., издател Пламен Анакиев, ИК „Огледало”, София, 1994 г. [9] „Проект. Секретно! Екземпляр № 1: „Указ за Държавна сигурност”, стр. 12, пак там, стр. 415. [10] Вж. напр. „Строго секретно! „Положение за задачите на органите на военното контраразузнаване при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 6 на Политбюро на ЦК на БКП от 18 .VІ. 1963 г., стр. 5, пак там, стр. 355. [11] „Строго секретно: Екзепляр единствен! – Положение за работата на Разузнавателното управление при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 8 на Политбюро на ЦК на БКП от 24 юли 1973 г., стр. 13, пак там, стр. 290. [12] Пак там, в документа стр. 14, в книгата стр. 291. [13] Пак там, в документа стр. 5, в книгата стр. 282. [14] „Заповед на министъра на вътрешните работи на Народна република България”, София, 20 октомври 1952 г., стр. 2, пак там, стр. 267. [15] „Заповед на министъра на вътрешните работи на Народна република България”, София, 20 октомври 1952 г., стр. 2, пак там, стр. 267. [16] „ДС отвличала и убивала емигранти”, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 29 ноември 2006 г., online: http://www.blitz.bg/article/2968 [17] По време на Унгарското въстание срещу Съветите от октомври-ноември 1956 г., потушено от Червената армия с цената на хиляди жертви, не малко американски кореспонденти хвърлили вината за трагедията върху Радио „Гласът на Америка”. Унгарски бежанци на Запад се оплаквали, че тази медия ги подстрекавала да се разбунтуват, но впоследствие никога не нарекла това „въстание”. По същото време президентът Айзенхауер заявил пред американския народ: „Никога не сме обсъждали поробените народи да въстанат срещу една въоръжена сила.” Подобни критики бяха отправени и срещу Радио „Свободна Европа”, частна американска организация, която оперира от Германия с разрешение на тамошното правителство. Един от първите унгарски бежанци, стигнали до Америка, се оплака, че с години „Гласът на Америка” и Радио „Свободна Европа” „ни насърчаваха” да се разбунтуваме, но когато въстанието бе вдигнато, Америка не ни оказа никаква помощ.” (“The New York Times”, November 23, 1956 г.)... Така Америка говореше с два гласа...” (Douglas Reed – “The Controversy of Zion”, first published in 1978 by Dolphin Press (Pty) Ltd., Durban, the “pdf” version by AAARGH, Chicago, IL, 2004 г., стр. 362, книгата е достъпна в pdf от online: http://www.vho.org/aaargh/fran/livres/reeedcontrov.pdf.) [18] Едва деветнадесетгодишен е осъден за опит за взривяване на бюст-паметника на Йосиф Сталин в Борисовата градина.

http://www.forumat-bg.com