ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ,Георги Ифандиев - Част ІІ

Откровено за България

Написано от Георги Ифандиев

Вторник,21 Декември 2010

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата Продължение. „Достойните” разузнавачи на тоталитарната държава не служеха на българския народ, а на номенклатурата на комунистическата партия. Често пъти те биваха превръщани в истински лакеи, но нито протестираха, нито оказваха каквато и да е съпротива. Просто преглъщаха и изпълняваха. В замяна на това ги изпращаха на работа в посолствата, в търговските представителства, в културните центрове, а от първата половина на осемдесетте години и в задграничните представителства на конкретни фирми. За гащите на другаря Милко Балев Една вечер през 1989 година попаднах в компанията на заместник-военен аташе в съседна нам капиталистическа държава. Млад човек с номенклатурно потекло. Заразен от общия дух на зараждаща се перестроечна непредпазливост, след първата чашка служителят на Разузнавателното управление на Българската народна армия (РУМНО) поразвърза езика си. Разказът му за митарствата на втория човек в държавата, троянския гърбушко Милко Калев Балев, е прорязал дълбока диря в съзнанието ми. Той представлява чудесна илюстрация за заниманията както на тогавашните партийни величия и Божем „държавници”, така и за ангажиментите, заради които „доблестните” офицери от секретните служби на комунистическия режим получаваха огромни за времето си заплати и премии и то във валута. Колчем членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Милко Балев поемел на път към „омразната” капиталистическа чужбина, на връщане винаги намирал начин да се отбие във въпросната столица на една от нашите южни съседки. Прекарвал по ден-два, но понякога се застоявал и по цяла седмица. По неписано правило винаги бил придружаван от военното аташе или от неговия заместник. Една от най-важните задачи на другаря Балевски била да си напазарува. Изпитвал странни влечения към бельото. Винаги заръчвал да му купуват слипове и фланелки на британската фирма “Jockey”. Сякаш задникът му бил израсъл само с гащи от тази марка... Та ченгетата под прикритието на военни дипломати често били заети с набавянето на гащи за „скъпоценните” ниски части от недораслия труп на другаря Балев. И то по каталог, както седмици предварително той ги заръчвал. Разбира се, когато идвало време да получи покупката, Милко Калев дори от кумова срама не се сещал да попита колко струва масрафът. Няколко пъти с половин уста споменал да ги впишат в разходите на посолството. Нататък „разузнавачите” си знаели работата... Нашият разказвач се учудваше, че Балев винаги претендирал за бельо и все от тази марка. Случвало се да се отбива в посолството през две-три седмици. И все едно и също. Понякога искал автомобилни и мотоциклетни гуми, друг път някакви джунджурии за жена си. И все на аванта. Усещаше се как младият „достоен разузнавач” все пак започваше да се гневи. Може би изпитваше известен срам. След третата чашка – със сигурност самосъжаление. Моят познат, който бе домакин, попита дали някой е дръзнал да направи забележка на другаря редактор на „творчеството” на Първия? Или поне да намекне, че посолството се справя трудно с осчетоводяването на разходите за Балевите кюлоти. Нямало такъв смелчага. По онова време там май се подвизавал друг настоящ „куражлия” – тъй познатият ви „разузнавач” Красимир Райдовски. И той си траел. Иначе, ако днес слушаме засегнатите от изваждането на светло на досиетата им лица, всички те силно се гордеят със службата на родината. Все постфактум... Разбира се, легенди се разказваха за африканските сафарита на „ловец № 2”[1] на Народната република, другаря Пенчо Кубадински. Навсякъдсе той е бил посрещан и изпращан от „достойни” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност и нвърде рядко от РУМНО. Просто в африканските страни нямало толкова много „дипломати” под военен пагон. Случвало се е освен да осигуряват приятния престой на „високия” гост, „разузнавачите” да му готвят или да му варят чай. Носели му пушката, прибирали отстреляните трофеи... „Достойно” занимание „в полза на държавата”. Надявам се не си представяте Джеймс Бонд, преметнал келнерска салфетка през ръка, с торс, приведен като Петко Бочаров пред Тодор Живков, да сервира на примитив като Кубадински. „Славните” ченгета на тоталитарния социализъм са вършели това, без да се гнусят и смущават. То бе част от техните задължения на „разузнавачи”, работа „за държавата”. Грабителството като професия Казват, че шпионите от Четвърто управление на Държавна сигурност – Научно-техническото разузнаване, били много кадърни. Успявали да крадат най-високите и авангардните постижения на западната наука и техника. Вятър и мъгла. „Империалистите” им пробутваха своите остарелите и вече непотребни машинки и технологии. Така се сдобихме със „суперкомпютъра” „Правец-16”, който бе от... второ поколение. А корпорацията IBM, която позволи на „достойните” комунистически „разузнавачи” да гепят оригинала, бе пуснала на пазара четвъртото поколение, приключваше с петото и работеше над по-нататъшното развитие на тази техника. Ако шпионите от Четвърто управление наистина бяха кадърни, то през 1990 г. България щеше да бъде в челото на страните с развити „хай-тек” – „високи технологии”. Обаче нашият таван бяха някои старомодни запаметяващи устройства и производството компакт-дискове. „Разузнавачите” на социализЪма се оказаха просто крадци, дребни джебчии и нищо повече. Забравяме още една истина. На практика тукашните „тайни служби са поставени под командването на [Робърт] Максуел... Максуел смята собственото си финансово могъщество за по-важно от всичко останало. И Луканов и Максуел се отнасят с [Огнян] Дойнов като с младшия партньор в техния триумвират. Дойнов се страхува от Луканов и гледа Максуел като пропуск за Запада, като на възможност да спечели пари. И тримата са обединени от обща цел: да използват своите таланти за сметка на българския народ... ... Луканов е най-могъщият човек от всички присъстващи, по-могъщ дори от председателя на Държавния съвет на България, по-могъщ от когото и да било друг... заради тесните си връзки с Москва. Заради начина, по който Луканов е успял да обработи Максуел, [началникът на КГБ] Владимир Крючков го е направил офицер от Отдела за разследвания, най-важния от всички отдели на съветското разузнаване, по-важен дори от самия КГБ.”[2] Този епизод ни връща в 1988 година. Тогава Луканов, Дойнов и Максуел предлагат на диктатора Живков да подпише документ за финансирането и изпълнението на Проекта „Нева”. „Проектът е рожба на Луканов... Целта на „Нева” е проектът да се превърне в най-голямата самостоятелна програма за масова кражба на американски технологии. Програмата трябва да се изпълнява от Държавна сигурност. Нито КГБ в дните на своя апогей, нито Китайската тайна разузнавателна служба (КТРС) са създавали такъв проект, който в крайна сметка се свежда до обир във всяка индустриализирана западна държава. Държавна сигурност краде технологии, които пристигат в България, обикновено под дипломатическо прикритие. Оборудването след това трябва да бъде копирано от компании, които трябва да са собственост на Максуел. От своя страна, тези компании трябва да продават изделията в останалите държави от източния блок. Печалбата от тези продажби трябва да постъпват у тримата мъже, събрали се около масата на вечеря [Луканов, Дойнов и Максуел]...”[3] Е, за коя държава са работили „достойните” разузнавачи, по-точно казано – крадци? За личния джоб на трима разбойници, чиято последваща съдба не е за завиждане – двама убити и един поразен от рак, а след седмица последван от сина му в отвъдното. Ако това е държавата, с която пропагандаторите на „светлото” комунистическо минало толкова се гордеят, халал да им е, както се казва. Години по-късно Дойнов си спомня как обяснил на Максуел, „че ние разполагаме с агенти на нашите тайни служби, които живеят и работят в САЩ. Те бяха разположени в Силициевата долина и в други основни технологични центрове. По същия начин работехме и във Великобритания и в други страни. Те имаха за задача да се сдобият с чертежи на технологии, действащ софтуер, дори с компютри.... Тяхната работа бе да осигурят поставената от нас цел – да доставят седемдесет и пет на сто от цялото откраднато оборудване, което след това трябваше да се предложи за продан. Нашите тайни служби очакваха, че ще бъдат възнаградени за това финансово. Този тип възнаграждения бяха нещо рутинно. Българският еквивалент на „какво печеля аз от това?” бе един от първите въпроси, които човек научава, когато влезе в управлението. Останалата част от печалбата трябваше да се прехвърли в компании-паравани на Запад. Задачата на Максуел бе да създаде тези компании и да уреди нещата така, че парите ни да са на сигурно място. А той щеше да получава съответна комисионна.” Максуел обявява, че иска 25 на сто от общата сума. Луканов се съгласява. Дойнов пита къде ще бъдат създадени компаниите паравани. Максуел отговаря – в Лихтенщайн. Луканов и Дойнов приемат това с поклащане на глава.”[4] Аз ли не разбирам нещо или пък съм прав? Ала никак, ама съвсем никак не бих се гордял с този пладнешки хайдутлук. Огнян Дойнов признава как „откраднатото оборудване след това трябваше да се предложи за продан”. Циганска работа. Признайте, ще ви бъде ли приятно, ако някой ден заварите жилището си ограбено, а след време зърнете собствените си откраднати вещи да бъдат предлагани на някаква сергия? Сега обърнете нещата наопаки. Бихте ли се гордяли, ако изпълнявате ролята на високо платен крадец? В такъв случай виждате ли изобщо нещо „достойно” в разбойничеството на „разузнавачите” на милиционер-социализЪма? Какво им дава основания за гордост? Това, че като пълнели банковите сметки на господарите си от триото, което на практика било каре с участието на Живков, получавали подхвърлени от тях трохи, останали от техния лъвски пай? Чист слугинаж! „За около шест месеца Максуел създава чадър от компании, чрез които действа „Нева”. Някои са натоварени с получаване и оценка на технологиите, откраднати от българските тайни служби; в крайна сметка българските агенти започват да крадат от всички основни технологично развити страни в света. Други компании, разположени в предградията на София и на други места в България, трябва да пресъздадат съответните изделия или просто да започнат да ги произвеждат въз основа на откраднатите чертежи. Трета група компании трябва да предприемат безпрецедентна търговска офанзива в Русия, Украйна, Полша, Латвия, Грузия, Румъния, Словения, Чехословакия, Източна Германия и Унгария. Стотици компании и държавни корпорации започват да получават предложения за доставка на съвременни технологии, идентични с онова, което може да се намери на Запад.”[5] Максуел създава верига от свързани компании за партньорство в Централна и Източна Европа. Сред тях е прословутата „Мултиарт”, начело със зетя на шефа на зловещото военно контраразузнаване генерал Петър Чергиланов, младия другар Илия Павлов Найденов. Неговата съдба също е печална. Сред другите по-известни фирми са „Болкан Филмс”, „Бизнес Сентър Лимитид”, „Български жълти страници” и „Арес Декта”, по-късно наследена от Димитър Иванов, когото аз наричам „Кагебето”, а други – „Гестапото”. Става дума все за фирми на секретните тайни служби, чиито персонал е най-добър в боравенето с плаща и кинжала и то на тъмно. „В началото печалбата отива в Банката за земеделски кредит, в която Максуел придобива 10-процентов дял. Парите остават там за кратко, преди да бъдат прехвърлени в по-надеждни сметки извън България.”[6] Това е една от банките, създадени от Държавна сигурност, която по-късно бива обявена в несъстоятелност. „Ключов собственик на БЗК бе Максуеловата „Баймекс”. Островната фирма стартира навремето с 1 милион английски лири на българските Стопанска банка и БИСА – индустриалната асоциация под опеката на тогавашния член на Политбюро Огнян Дойнов. Т.е. лондонските бизнесструктури си бяха чисто български и то държавни. През 1990 фирмата набъбна на 2 млн. лири и съответно бе приватизирана под тезгяха. Счита се, че тази сума е била преведена от „Инко” – скандалната фирма на научно-техническото разузнаване, около която се забърка и приватизаторът на банка „Биохим” Дилян Дорон. В архивите й фигурират записи за 1 милион лири стерлинги, отпуснати на фирма „Теома” на Владимир Серкеджиев в Лондон. Негова майка е генерал Нанка Серкеджиева, станала известна с участието си в унищожаването на архивите на Държавна сигурност. Делата на чуждоземния банков акционер „Баймекс” се движеха от мастити пълномощници на родната номенклатура – с право на глас за разлика от Ян и Кевин Максуел, синовете на покойния магнат. Това беше шефът на БЗК Янко Янев, обслужвал навремето частните червени интереси и в бейрутската „Литекс Банк”. Втори е Иван Грозев - политически съветник на Васил Цанов, бивш секретар на ЦК на БКП и фактически ръководител на селското стопанство у нас. И трети стана Благой Янев – син на Иван Ганев, който бе дясна ръка на Людмила Живкова като неин отговорен секретар по културата.”[7] Западните изследователи не познават достатъчно добре тукашната действителност. Те заключават: „Благодарение на свободата, която е дадена на Максуел, страната се превръща в център на бързо развиваща се икономика, основана върху кражби на едро и на пране на пари. Когато след време [лятото на 1991 г.] Максуел се появява, облечен в тениска с надпис „Цар на България”, той самият не подозира колко подходяща за него е тази титла.”[8] Къде е грешката? По времето на социализЪма страната ни никога не е била „бързо развиваща се икономика”. През периода, за който става дума – 1988-1990 година – съвсем. Тъкмо тогава тя катастрофира икономически. Безспорна „заслуга” за тази трагедия и нейните последици, които досега усещаме, имат „достойните” офицери от Държавна сигурност. И още нещо. Когато чуете за някой „гениален” и „преуспял” нашенец, който преди 10 ноември 1989 г. специализирал и работил на Запад, пък сега идва, за да „инвестира” и да ни учи как се работи, имайте предвид: този е офицер или агент на репресивните тайни служби на тоталитарния режим. Те бяха изпращани със специални цели и ги връщат по необходимост и със заповед. Представят ги с различни легенди – „бизнесмени”, „бели якички” от лондонското Сити или брокери от „Уол Стрийт”; високо ценени служители на западни корпорации или на хищни интернационални институции като Световната банка и Международния валутен фонд; „известни” учени и преподаватели в „престижни” университети в „свободния свят” и т.н. Всички те са ченгета. Не съм разбрал за някое изключение. От кухнята на Първо главно знам технологията за техния избор и подготовка. Подборът започвал най-малко две години преди датата на провождането на служба. Предимство имали децата на активните борци и комунисти, комсомолските натегачи и всякакви други кариеристи. С появата им в списъците на Първо главно се поставяло началото на тяхното вербуване. Пропуски в това отношение не се допускали. Всички, изпратени в чужбина под такава легенда, са били офицери или нещатни сътрудници на ДС. За осемдесетте години знам, че това наистина е било така. Преди това дисциплината е била още по-желязна. В проекта „Нева” бяха замесени и други тайни служби. Благодарение на готовността да се продават, с помощта на „разузнавачите” от Държавна сигурност, архипрестъпници като Луканов и Дойнов помогнаха на Максуел да продаде израелската програма за електронно шпиониране „Промис” на много страни. До ден днешен „най-чувствителните” бази с данни на редица от тях биват безпрепятствено проследявани от израелското разузнаване Моссад, чийто агент бе роденият в Чехословакия еврейски тарикат Ян Лудвиг Хох, приел псевдонима Робърт Максуел. Предлагам едно свидетелство на дългогодишния заместник-министър на икономиката Рачо Петров: „Проектът „Нева” е донесъл на България около 120 млн. щатски долара. От тях половината са били насочени за възстановяване на взетите от ДЗУ кредити, а останалата част от средствата за развитие на нов проект, известен под името „Кейлок”. Неговата цел е чрез поделения на комбината в Израел и Калифорния да му се осигурят възможности за високотехнологични производства. Първоначално тя беше базирана на територията на Израел, в Тел Авив. Беше създадена и функционираше с български капитали. Разработеният от нейните специалисти твърд диск даде основание през 1993 г. да започне реконструкция в ДЗУ за внедряване на новото изделие в производството на комбината. Междувременно обаче поради изкуствено създадени условия за фалит на „Кейлок” през 1994 г. тя беше преобразувана и преименувана на „Понт Периферълс” и с наше съгласие [беше] регистрирана в САЩ. В края на същата година тя беше в състояние съвместно със старозагорския завод да произвежда някъде около 6000 от новите 540-мегабайтови дискове, като през 1995 г. комбинатът можеше да увеличи двойно това производство. За съжаление хората, които тогава поеха управлението на промишленото министерство и на ДЗУ, провалиха изпълнението на тази програма. Фактически от страна на тогавашните шефове на ДЗУ беше разигран един фарс. Според тях създадените в „Понт Периферълс” технологични разработки представлявали опит за приватизация и те трябвало да бъдат получени от държавата. От този момент до ден-днешен никой не разбра какво се случи с документацията на „Понт Периферълс”.”[9] „Нева” се проваля. „Общата стойност на проекта възлиза на около 600 млн. долара.”[10] Което не пречи на интернационалния далавераджия Хох–Максуел да изнесе от страната ни 500 милиона долара, по признанията на бившия председател на Българската народна банка, агентът на Държавна сигурност Васил Коларов[11].[12] Проектът, носещ името на реката, преминаваща през тогавашния Ленинград, се скапва поради липса на достатъчно образовани и опитни научно-технически кадри и администратори. Местните инженери са ученици на рабфаковци – бетонни глави, верни на Партията, но кухи като бункери. Един от най-доверените послушници на Луканов, работил по програмата „Нева”, е Огнян Пишев, почетен директор на Атлантическия клуб, инициатор за създаването и кръстник на Института за пазарна икономика и участник в разработването на Проекта „Ран-Ът”. Същият комунист и агент на Държавна сигурност, който бе назначен от „демократичния” президент Желю Желев за посланик във Вашингтон. Той бе изключително близък на седесарския премиер-явочник Филип Димитров. Дори Шабтай Шавит, гаулайтерът на нацисткото разузнаване Моссад, е притеснен от контактите на Максуел и Луканов със съветско-еврейската организирана престъпност. Например с Могилевич. Той е наясно, че подчиненият му агент Максуел „е дълбоко замесен в прането на пари за „Нева”, но и връзката му специално с Луканов е както много тясна, така и финансово изгодна и за двамата.”[13] Ето за какво работеха „достойните” офицери от Първо главно и Четвърто управление на Държавна сигурност. Гордейте се с тях! Мен ме е срам. Ограбването на България Няколко години преди всеобщите промени в съветския блок, извършени през есента на 1989 г. в рамките на месец, БКП предприема мерки за продължаване на властта си в нови условия. През 1985 г. Андрей Луканов поема Валутната комисия на ЦК на БКП. Следва „елате и вижте” – бурна експортна и финансова дейност – масово основаване на „търговски” банки и на задгранични предприятия. Външнотърговските дружества разкриват свои представителства по целия свят. На практика първите задгранични дружества, до едно свързани с Държавна сигурност, започват да се появяват още през 1969 г. За целта Министерският съвет приема специално Разпореждане № 9 от 16 януари 1969 г. Мнозина от по-възрастните читатели ще се досетят, че това бе „ерата „Тексим”. Тогава бившият крадец Георги Найденов, укрил се от полицията в гората и станал шумкар, развива своите вродени далавераджийски качества. Той изгражда една сериозна промишлено-транспортно-търговска империя. Дори открива банка в Ливан. Тя носи многозначителното название „Литекс Банк”. Дълги години неин управител бе офицерът от Първо главно управление на ДС Чавдар Кънчев. Преди десетилетие го спрягаха за евентуален министър-председател... Самият Найденов бе старши офицер от Първо главно. В духа на „епохата „Тексим” се появяват обединенията, включващи външнотърговски централи – „Родопа”, „Булгарплод”, СО МАТ и т.н. Шефовете на повечето от тях минават през съда и затвора. По откровения на бивш следовател, а по-късно адвокат, Георги Найденов прекарва кратко време зад решетките. Изпращат го във Виена, където активно върти алъш-вериш. Когато е необходимо да бъде показан в раирани дрехи, за кратко вкарват негов двойник в килията. Звучи като евтин екшън, но е факт. „... [Задграничните] дружества се раждат от венчавката на Държавна сигурност със стопанските обединения и се отглеждат под лозунга „За качествено нов растеж в икономиката”... Особено силен и безкомпромисен е контролът. Още от възникването си дружествата ни стават мишена на четворен контрол. От една страна, под прицел ги държат собствениците им в България. От друга – Министерството на външната търговия. От трета – Комитетът за държавен и народен контрол. От четвърта – Държавна сигурност. (Този контрол при либерализацията след 10 ноември напълно изчезва.)”[14] Да припомня, че едно от първите неща, което правителството на Луканов свърши след идването си на власт, бе да разпусне Комитета за държавен и народен контрол (КДНК). Така от четирите вида подчинение и отчетност остана само един – пряко на самия Андрей Карлович. Още в качеството си на заместник-председател на Министерския съвет той изорава и бранува почвата за посяването на най-крупния грабеж в нашата история. В проверка на КДНК за задграничното строителство е установено, че „през 1986-1987 г. инженеринговите организации са осигурили на държавата 943 милиона валутни лева”. Което по курса от онова време надхвърля един милиард долара! „Предвижда се до 1990 г. валутните постъпления от строителството на подобни обекти да бъдат два милиарда и 700 милиона лева. Разбира се, в тази разгръщаща се дейност негативно влияе влошената платежоспособност на партньорите ни от развиващите се страни.”[15] Става дума за измислена неплатежоспособност. Кой глупак строи на клиенти, за които е известно, че не са в състояние да се издължат? Нали е имало „разузнавачи”? Те не са ли знаели? Луканов и компания бяха всичко друго, но не и идиоти. Сумите от чуждите задължения потънаха в нечии банкови сметки. Помните ли държавните дългове към България на страни като Либия, Ирак и пр.? Сигурни ли сте, че нашите „държавници” ги опростиха на дебиторите? За либийския със сигурност знам как един Любчо с фамилия, напомняща названието на страната ни, е прибрал милиони. Казват, че благодарение на тях сега един зет-пенсионер пътува по света и живее по-голям разкош, отколкото, когато бе женен за червената Principessa Rusticana.[16] С Постановление на Министерския съвет № 70 от 1975 г. и № 4 от 1983 г. задграничните дружества се сдобиват с нови права. Особено след 1985 г. те получават небивала самостоятелност. На среща със зрители на водено от мен телевизионно предаване и с читатели на книгите ми, състояла се преди четири години в един бивш окръжен град, пенсиониран офицер от Първо главно ми разказа любопитни неща. Работел в посолство в западноевропейска държава. През 1985 г. му направило впечатление, че представителите на задграничните дружества и на българските външнотърговски фирми в тази страна – до един офицери или агенти на ДС – взели да странят от търговския отдел на посолството. Не се явявали на отправените им покани, а никой не ги закачал. Тогава започнали редовните височайши посещения. „Георги Пирински взе да идва всеки трети месец” – разказа моят събеседник. „На шест месеца се отбиваше Огнян Дойнов. Андрей Луканов ни навестяваше веднъж годишно. Всички те се отнасяха пренебрежително към посланика и търговския, но правеха някакви тайни съвещания с външнотърговците и ръководителите на смесените предприятия.” „От обобщените данни се вижда, че през 1980 г. задграничните ни дружества са били 45. Към края на 1980 г. те са вече 150. (А към края на 1989 г. са над 300.)”[17] Чрез тези задгранични дружества, смесени предприятия и представителства на външнотърговски организации Партията е изнесла милиарди от откраднатите от българите държавни средства. След промените започва раздаването на пари, кой знае защо наричани „червени”. Те са наши, на българите. Георги Тамбуев разкрива принципите, по които е ставало това „разпределение”, „осъществено от тандема БКП-ДС”... „на три нива: „МЕСТНО – в София и в окръжните градове. Правило: „На много хора по малко.” ЦЕНТРАЛНО – в София. Правило: „На малко хора по много.” ВИСШЕ – по чужбина. Правило: „На съвсем малко хора съвсем много.” Тук сумите не са давани на ръка, а са внасяни по сметки в чужди банки.”[18] На кого са раздавани парите? „Ранговете, изглежда, не са играли никаква роля. По-важни критерии са били приятелството и личната преданост.”[19] Днес бившият вицепремиер Димитър Луджев твърди, че „80 на сто от богаташите у нас са свързани с Държавна сигурност”. Ето го отговора на въпроса за първия милион. Луджев е сигурен, че „задкулисните центрове у нас са много мощни”. С изнесените пари кукловодите създали фондове. Чрез тях влияят върху политиката.[20] Повечето днешни „чужди инвестиции” всъщност са с откраднати от нас пари, които се връщат „под вънкашност друга и под име ново”. „Достойните” офицери от Държавна сигурност ги отмъкнаха от народа. Гордейте се с тях! Българите бяха планомерно ограбени и доведени до нищета. В дръзко интервю от края на май или началото на юни 1997 г., когато масово се смяташе, че Командирът е взел властта за дълго, неговият приятел Красимир Стойчев призна как са се запознали. Това станало през 1981 г., когато двамата млади икономисти били повикани от Държавния комитет за планиране, за да участват в разработването на бюджет на страната във вариант на капиталистическа пазарна икономика?! Сега политологът Антон Тодоров настоява, че: „В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.”[21] Друг автор припомня: „... Третият източник на силата на Иван Костов не е в България. За него намекна първи Христо Бисеров, споменавайки за един, меко казано, тъмен период от живота на Иван Костов в Русия. В последно време, въпросът на Бисеров беше творчески „обогатен” с декларация на РЗС от 5-ти януари 2010 г., в която Тодор Великов (депутат и орг. секретар на РЗС) заяви: „Иван Костов влезе в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ”. Текстът е забележително конкретен. Няма недомлъвки и намеци: „РЗС настоява в кратък срок да бъде разсекретен и оповестен докладът от 23.01.1989 г. на VI управление на ДС, подписан от ген. л-т В. Велинов, отнасящ се за лицата, одобрени за „нова ръководна класа в условията на демокрация на Народна република България”. От този доклад и приложения към него списък ще стане окончателно ясно, че Иван Йорданов Костов влиза в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ…”[22] Още преди близо десетилетие журналистът от вестник „Сега” Петьо Цеков посочи: „Иван Йорданов Костов... в периода 1982-1984 е слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва. Като свободен аспирант защитава дисертация на тема „Икономически растеж: структура и фактори в производствената сфера”, кандидат на икономическите науки. През 1992 г. става доцент по икономика и член на Академичния съвет на Техническия университет – София... Кандиат-член на БКП, според признанията на баща му. Според жена му Елена за политиката го открива Любомир Иванов[23] от Зелената партия. За кратко време Иван Костов членува в Зелената партия на Александър Каракачанов. Не е членувал в синя партия преди СДС да стане партия. Опозиционер от ноември 1989 г., когато в предаване по БНТ се изказва критично към управлението на страната. През 1990 г. става член на Съвета на икономическите експерти на СДС.”[24] Не твърдя, че всичко това е вярно. Обаче през годините сме срещали не малко намеци за обвързаността на Иван Йорданович с Москва и някои тамошни тайни служби. А самият Костов, който през 1989-а се бе втурнал да спасява и променя БКП, мълчи. Споменавам тези неща, защото тъкмо с неговата решаваща помощ и с усилията на болшевишко-милиционерското му правителство бе осъществена по-значителната част от т. нар. приватизация. И вместо в ръцете на страдалците на комунистическия режим, на нормалните българи и дори на редовите членове на БКП, държавната собственост попадна в алчните лапи на фашизираната номенклатура и на представителите на репресивните органи на терористичния червен режим. „Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията?””[25] Още един „герой” на прехода, министър-председателят, за когото редица висши комунистически офицери[26] изнесоха данни, че е бил агент-явочник на Държавна сигурност, има изключителен принос за замитането на следите и поради това останало безнаказано ограбване на българите. Става дума за другаря адвокат Филип Димитров, министър-председател от СДС. Една от първите му задачи, след като зае премиерското кресло, бе да закрие Министерството на външноикономическите връзки. Но така, че седмица след този акт целият архив на задграничните дружества и на търговските представителства да... се изпари. В наши дни един от любимците му, професионалният депутат Лъчезар Тошев, се тюхка: „До момента не са открити данни регистър да се е водил преди. Във всеки случай в Министерството на Външната търговия до 1991 г. е съществувал отдел „Задгранични дружества”.”[27] Да бе прочел свидетелствата на Георги Тамбуев: „Вярно е също така, че държавата нито за миг не изпуска от очи [задграничните дружества]. Тя е отворила за тях задължителен регистър в Министерството на външната търговия (по-сетне Министерство на външноикономическите връзки). Създала е отдел „Задгранични дружества”. (По-сетне той ще прави опити да прерасне в управление.) Задължила е директорите да изпращат копия от ежегодните си отчети и баланси. Казано накратко – от кръстоската между плановата и пазарната икономика държавата ни се стреми да композира невиждано и нечувано същество.”[28] „Демократите” или се правят на балами, защото така им нареждат, или не са в състояние да разделят на две пуйки жито. Навярно и двете. Нима не знаят, че точно в отдел „Задгранични дружества” на закритото от Филип Димитров Министерство на външноикономическите връзки се е съхранявал и архивът за споменатите предприятия на Държавна сигурност? Изчезването му отвори портите пред тяхното източване и пререгистрацията им като „частни”. Примери за това дал Луканов. Двама комунисти и сътрудници на ДС – Роза Георгиева и Маргарит Тодоров, откраднаха държавната фирма за търговия с български вина и напитки „Бългериън Винтидж” със седалище в Лондон. Впоследствие Тодоров отмъкна дела на „винената царица” и й помогна да отиде в гроба. „Неговата” компания „Домейн Бойар” продаваше вина на разработения английски пазар. Другарят „достоен” офицер от Първо главно с „мъжественото” име Маргарит я управляваше толкова кадърно, че тя фалира. А страната ни изгуби клиентите си на Британските острови. Докато бе представител в Лондон на държавната туристическа компания „Болкан Холидейз”, агентът на Държавна сигурност Румен Драганов[29] я източваше в частна фирма на своя баща в България. През декември 1996 г. мой приятел, председател на Българската федерация по дартс, му предложил тази организация и „Болкан Холидейз” да организират съвместно верига от летни турнири по черноморските курорти. Драганов се съгласил, но го посъветвал да се обърне към фирмата на неговия родител. Което не пречи на това корумпирано ченге понастоящем да е директор на Института за анализи и оценки в туризма! Указ № 56 от 1989 г. разкри небивали хоризонти пред разграбването на нашето национално богатство. Това мащабно престъпление в полза на червената върхушка бе извършено от „разузнавачите” от Държавна сигурност и предимно от представителите на Първо главно и на Четвърто управление. Същото се отнася и до банките. Техните директори и управителните им тела бяха все от средите на Държавна сигурност. Резултатът от тази дейност е налице. България е разграден и обрулен двор, за който споменават, че е „най-тъжното място на света”.[30] Още по-страшно е, че в момента „България е пета в света по застаряване според пореден доклад на ООН”[31] И се движи с ускорени темпове към небитието. Само след две десетилетия няма да има кой да изкарва пенсиите на възрастните хора. А най-много след четвърт век българите ще бъдат малцинство в собствената си Татковина! Докато много от „достойните” офицери от Държавна сигурност, „работили за държавата”, ще добруват в лукса на някога тъй охулвания от тях Запад. И ще са го постигнали с онова, което БКП и нейните филиали откраднаха чрез своя репресивен апарат. Нима не забелязвате, че думите „оптимизъм” и „надежда” звучат все по-рядко по нашите земи? Има ли хора, готови да запретнат ръкави, за да променим нещо? Или ще чакаме решението на „сляпата Фортуна”? Хамлетовата дилема ни пришпорва с непозната досега скорост: „Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички?”[32] А докато разсъждавате над този не философски, а екзистенциален проблем, очаквайте и финала на настоящия обзор. За да се уверите в лицемерието не само на поръчителите и извършителите на грабежите, но и на онези, които днес вият до небесата срещу ченгетата. Но самите те са ги изпращали на задгранична работа и са ги търпели, без да ги отзоват. Макар съвсем по ленински цялата власт да е била у тях. Следва. Първата част на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”, online: Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи [1] Естествено, „почетното” звание „ловец № 1” бе запазено за Първия – за другаря диктатор Тодор Замфиркьов, на български Живков. [2] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 190, 188-189. Подч. мое. [3] Пак там, стр. 190. Подч. мое. [4] Пак там, стр. 190-191. Подч. мое. [5] Пак там, стр. 192. [6] Пак там. [7] Григор Лилов – „Сага за най-големите финансови афери”, липсват данни за издателство, местоиздаване и година на издаване, 6 част: В „Банката на годината” кръстосаха шпаги и секири политическите елити, online: http://freeinf.tripod.com/saga.htm [8] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 192-193. [9] „Някой има интерес да поддържа митовете около проекта „Нева”, интервю с Рачо Петров, в. „Банкер”, София, 10 август, 2002 г., в: Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/ [10] Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/ [11] Любомир Веселов Филипов – Дата на раждане: 14.06.1945 г. Място на раждане: гр. Берковица. Вербувал го служител: о. р. Стоян Мишев на 22.06.1972 г., регистриран на 26.06.1972 г. Ръководил го служител: о. р. Стоян Мишев; о. р. Михаил П. Бозаров. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: ДС, ПГУ. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството - секретен сътрудник: агент. Псевдоними: Ровър. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Документи от ръководилите го щатни служители; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 2969; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/12-1394/ 13.07.2009 г. Снемане от действащия оперативен отчет: 1974 г. Публична длъжност или публична дейност: Член на Управителния съвет и Пленарния съвет от 08.07.1991 г. до 11.06.1997 г. Н-к на управление от 10.11.1989 г. до 14.09.1994 г. Подуправител от 14.09.1994 г. до 24.01.1996 г. Управител от 24.01.1996 г. до 11.06.1997 г. [12] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 196. [13] Вж. Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 223. [14] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 276-277. [15] Пак там, стр. 278. [16] Селска принцеса, ит. [17] Пак там, стр. 277. [18] Пак там, стр. 307. [19] Пак там. [20] Вж. „Луджев: 80% от богаташите свързани с Държавна сигурност”, Труд онлайн, в. „Труд”, София, 2 ноември 2010 г., online: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=661296 [21] „Иван Костов е силно зависим от миналото си”, с Антон Тодоров разговаря Явор Дачков, в. „Гласове”, glasove.com, София, петък, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php [22] Антон Луков – „Демокрация или вКОСТяване? ”, от www.dnesplus.bg, „Afera.bg, Варна, 31 януари 2010 г., online: http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=8936&Itemid=9 [23] Доказан агент-провокатор, председател на Атлантическия клуб. Президент на Фондация „Манфред Вьорнер”, 1994 г. Председател на Настоятелството на Фондация „Общество и информация”, 2000 г. Секретар на Българската комисия по антарктическите наименования, 1994 г. Координатор на Програма „Маршалови стипендии за България” и на “German Marshall Fund”, USA, 1997 г. Член-основател и на “Wilderness Fund”, 1989 г. Изобщо, типично за ченгетата, дялан камък. [24] Петьо Цеков – „На сергията: Костов или Бисеров – изберете сами”, в. „Сега”, София, Вторник, 27 февруари 2001 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=1482&sectionid=6&id=00005 Подч. мое. [25] „Иван Костов е силно зависим от миналото си”, с Антон Тодоров разговаря Явор Дачков, в. „Гласове”, glasove.com, София, петък, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php [26] Например ген. Атанас Семерджиев, ген. Кирил Косев. [27] Лъчезар Тошев – „Сагата „Задгранични дружества”, в. „Демокрация Днес”, София, 23 септември 2006 г., online: http://www.decommunization.org/Articles/LToshev.htm [28] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 276-277. [29] Три имена: Румен Иванов Драганов. Дата на раждане: 02.08.1952 г. Място на раждане: Гр. София. Вербувал го служител: Подп. Иван Трифонов Марценков на 06.02.1974 г., регистриран на 19.02.1974 г.; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков, регистриран повторно на 01.07.1980 г. Ръководил го служител: Подп. Иван Трифонов Марценков; о. р. Любен Левичаров; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков; о. р. Маргарит Цеков Лишков; о. р. Венцислав Дешев. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: СГУ-на МВР-ДС, отдел I, отделение V; ДС, управление II-VIII-II. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството - секретен сътрудник: Осведомител; агент. Псевдоними: Владимир. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Собственоръчно написани агентурни сведения; документи от ръководилите го щатни служители; рег. бланка-2 бр.; рег. дневник-2 бр.; картони обр. 4-3 бр. и обр. 6; лично дело IА-29675; работно дело IР-9024-2 тома; доклад на МВР рег. № RB202009-001-05/01-08-I-195/ 24.01.2008 г. Снемане от действащия оперативен отчет: 1988 г. Публична длъжност или публична дейност: Председател на Държавната агенция по туризъм от 21.2.1997 г. до 25.9.1997 г. [30] Вж. “Comparing countries: “The rich, the poor and Bulgaria – Money really can buy you happiness”, from Print edition, Thursday, December 16th, 2010 г., online: http://www.economist.com/node/17722557?story_id=17722557 [31] „България пета в света по застаряване според пореден доклад на ООН. На някого въобще пука ли му за това?”, ВМРО - Българско национално движение - Демографски срив, София, София, 19 януари 2010 г., online: статията е свалена от интернет; в архива на автора. [32] Уилям Шекспир – „Хамлет”, Валери Петров, преводач, Издателство „Отечество“, София, 1985 г., Трето действие, втора сцена.

http://forumat-bg.com

Read more...

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ,Георги Ифандиев - Част І

Откровено за България

Написано от Георги Ифандиев

Понеделник,20 Декември 2010

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи Като заваляха приказки за ченгетата в дипломацията, та цяла седмица. Не остана медия, която да не се включи в тази вербална вакханалия. И едва двама-трима от казионните участници в това активно мероприятие зададоха въпроса: Нима всичко това не бе известно? Кой можеше да бъде дипломат в болшевишка България? Обаче дори правещите се на най-засегнати от „дискусията”, т. нар. социалисти, не обърнаха езиците си, за да изрекат, че и след „демократичните” промени дипломатите, както и 90 на сто от участниците във всички видове власт задължително, по дефиниция, ноторно прието, както се изразяват юристите, с незначителни изключения, също бяха и са свързани с БКП и нейните репресивни тайни служби. За кого работеха шпионите на социализЪма? Много просто – за него. Но чий бе той, доколкото въобще го имаше? Кой знае как от информационното небитие възкръсна една Годзила на посткомунистическата журналистика. Включена по телефона в телевизионно предаване, водено от комунистическо ченге, изтипосано в същия списък на мерзавците под дипломатическо прикритие, тя почти във фалцет възкликна: „Аман от досиета! Къде виждате Държавна сигурност? Минаха 21 години, а още приказвате за комунизъм. Къде са комунистите?”[1] И продължи с пламенна защита на „достойните офицери” от Държавна сигурност. А Божем работеше във вестник „Демокрация”... Влизам й в положението. Сиромашката, такъв е капацитетът й. Навремето тя бе просто коректорка във в. „Народна младеж”. Живееше в нещо като брак по Ленински с ченге от Първо главно, което в началото на „нежната революция” действаше в бивша Югославия. Та този журналистически валяк се хвалеше, че тайният милиционер я снабдил с цял куфар със секретни документи. „Две години мога да пиша, без да излизам от къщи”, хвалеше се въпросната другарка, която по ирония на съдбата съм предлагал за журналистическа награда. По едно време тя така влязла под кожата на един от основателите на в. „Демокрация”, че по разказите на мои познати в редакцията, взела „да раздава справедливост”. Днес се стреми да прави същото, като брани престъпниците под милиционерски пагон, защото били... „разузнавачи”. А всяка държава, видите ли, имала шпиони дори след посланиците. Не, в действителност те са били убийци, крадци, слухари. Колкото до отговора на въпроса: „Къде е Държавна сигурност?”, той е лесен: навсякъде около нас. С риск да досадя, ще припомня откровението, изтървано само преди три години от бившия министър на отбраната Николай Свинаров: „... Струва ми се, че е крайно време през 2007 година държавата да спре да се управлява от ДС.”[2] Нима нямаме основания да му вярваме повече, отколкото на застаряващата домакиня, чиито претенции за меродавност отдавна са покрити с давността на негодността и невежеството? Все по същото време гостуващият у нас Ив Боне, бивш шеф на френското контраразузнаване, опроверга местните ни всезнайковци, дамгосани с клеймото на болшевизма. „[КГБ] продължава да живее чрез своите хора и все още е ударна сила на страната, която продължава да ни интригува или да ни изненадва, за добро или за лошо, че дори се е превърнал в самата Русия и че не възнамерява да се откаже от тази идентификация. Защо? Как?... Обяснението, което е правилното, за това прераждане на старото влечуго с напукана кожа в пъргава и блестяща змия. Принципът е прост: като съзнава ограничения живот на системата, която го е породила и чието оцеляване той осигурява, КГБ възнамерява самият той да управлява неизбежната промяна. Той разполага хора, свои хора, средства, структури. Окастря из дъно изгнилите клони, както казваше покойният генерал Ембер, изоставя на съдбата им онези, които не могат да догонят влака, непокаялите се комунисти, неудобните съюзници. Великата сила, от която се нуждае славянска или германска Европа, няма да бъде изградена нито с брежневистите, нито с Ярузелски или Хонекер. Това ще стане с ново поколение вълци, които претендират наведнъж за своето отечество, земя и кръв. Оттук насетне КГБ може вече да е изчезнал от указателите и витрините, но не може да се изтрие от паметта на онези, които имат значение, ще го кажа нескромно, на „нашите”.”[3] Освен това човекът обясни, че военните аташета и някои от по-нисшите дипломатически чинове в посолствата на Френската република по света със сигурност са били и продължават да са разузнавачи. Ала по правило посланиците – никога! От познати, работили в апарата на Републиканската партия в САЩ, знам, че допреди около четвърт век това е било закон и за тази велика сила. За жалост вече не е... Но да видим коя бе държавата, за която са работили шпионите на социализЪма. Съгласно Член 1 на действащата тогава Конституция тя бе партията, но и това не е съвсем вярно. Защото генералният (преди това първият) секретар на тази мафиотска организация бе и партията, и държавата. Това не са празни приказки, а принцип,нещо повече – закон. Той е скрепил с постулатите си и нормативните актове, регламентиращи дейността на тези пишман разузнавачи. В един от документите е записано: „Държавна сигурност осъществява своята дейност под ръководството и контрола на Централния комитет на Българската комунистическа партия, респективно на Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП.”[4] Друг документ, формулиращ дейността на Държавна сигурност, еднозначно постановява: „Под ръководството на ЦК на БКП органите на МВР успешно се укрепват и развиват като верен отряд на Българската комунистическа партия...” И по-нататък: „Призванието на органите за Държавна сигурност е да бъдат безпределно верни и предани на Партията и правителството, да нямат за себе си други интереси и други заповеди, освен интересите и заповедите на ЦК на БКП и народното правителство.”[5] Както сами се убеждавате, въобще не става дума за българския народ и неговата държава. И няма как, защото народът не бе суверен. Държавата принадлежеше на партийната номенклатура и преди всичко на Политбюро и на неговия първи или генерален секретар. Което означава, че службите за осигуряване на безопасността не принадлежаха на гражданите, а на самата Партия. Преведено на нормален език, нямаше Държавна, а Партийна сигурност. Най-точно казано – Номенклатурна сигурност. Ето на кого служеха „достойните” офицери от военното, както и от т. нар. външнополитическо разузнаване, което фактически е действало и вътре в страната. Привилегиите на слугите Кои можеха да стават „разузнавачи” и милиционери? В пореден документ, с който Партията разпорежда как да действа Държавна сигурност, се заповядва: „Оперативният състав на Разузнавателното управление се комплектува от български граждани – комунисти и комсомолци, безпределно предани и верни...”[6] „Подборът на служителите на Министерството на вътрешните работи и неговите поделения се извършва по политически и делови качества чрез партийните органи, из средата на комунистите и членовете на Комсомола и верни на народната власт безпартийни граждани на НРБ. Служителите на МВР трябва да бъдат безпределно предани на Българската комунистическа партия...”[7] Само малко повече от година след тази разпоредба Тодор Живков свиква пленум на ЦК на БКП за обсъждане на „по-нататъшното сближаване и бъдещото сливане на НРБ със СССР”.[8] С други думи – „достойните” разузнавачи са работили за изчезването на страната ни от географската карта. В друг, по-късен документ се нарежда: „За служители в Държавна сигурност се приемат български граждани, които са безпределно предани и верни...”[9] Нали се досещате на кого трябваше да са верни? Те, „достойните” офицери с готовност рапортуваха: „Винаги верни на Партията!” Тя, Партията, бе наредила да ги рекрутират преди всичко от средите на „активните борци против капитализма и фашизма” и на номенклатурата. Така верността им биваше не само купувана с високи заплати и премии, но бе споявана с кръвна връзка. Така се роди просташката нискочела болшевишко-ченгесарска „аристокрация”, докарала ни до настоящето дередже. Съвсем същото се отнася и до кадрите на Разузнавателното управление на Българската народна армия (РУМНО), на Военното контраразузнаване (ВКР), на Управлението безопасност и охрана (УБО), което бе в рамките на МВР.[10] В замяна на тази вярност „разузнавачите” от Първо главно и останалите управления на Държавна сигурност и от другите репресивни органи ползваха редица привилегии. Например по времето, когато постъпих на работа по разпределение, млад висшист започваше трудовата си дейност със заплата между 100 и 130 лева. Докато мои състуденти, постъпили в Икономическа милиция получаваха тройно, а в Държавна сигурност – даже четворно по-високи възнаграждения за своето верноподаничество. Ченгетата от „външнополитическото разузнаване” пътуваха по целия свят, чак до „империалистическите” Съединени щати. А нас и до Княжево ни пускаха само с открит лист, както гласеше популярната шега от онова време. За съжаление тя беше истина. „Достойните” офицери от Първо главно парадираха с „работата” си зад граница и с валутата, в която плащаха заплатите им. Това допълнително ги правеше „по-равни”. Те спокойно можеха да пазаруват от веригата магазини за валутна търговия „Кореком”. Лукс, трудно достъпен за почтения българин. Освен това Партията се грижеше да имат жилища, да пазаруват нови Лади, без или с незначително чакане... Това ли е „работа за държавата”? Уверено отговарям: Да! Те работеха за онази държава, която всъщност бе Партията и най-вече нейния генерален (първи) секретар. Съвсем заслужено анекдот от онези мрачни години на комунистическото робство се надсмиваше на лицемерните им лозунги: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” Вицът продължаваше: „Знаем и кой е човекът.” Не случайно след 10 ноември 1989 г. най-висшите ръководители на същата партия-държава хвърлиха цялата вина за разгрома на България върху „човека” – другаря Тодор Живков. Това ли трябва да защитаваме? Тази държава беше ли наша, на българите? За мен и близките ми тя беше враг, който постоянно ни натикваше в ъгъла на живота. Лишени от свобода на словото и на предприемачеството, ние се чувствахме като имигранти или затворници. Впрочем, когато след близо 27 лета, прекарани зад решетките, покойният Илия Минев излязъл от зандана, прозрял, че е напуснал един затвор, за да влезе в още по-голям – Народна република България. Но освен на фашизираната алчно червена номенклатура, „достойните” офицери от Държавна сигурност бяха длъжни да бъдат „безпределно предани и верни на българския народ, на Българската комунистическа партия и на дружбата със Съюза на съветските социалисдтически републики”.[11] Каквото и да говорят апологетите на тоталитарния режим и на неговия челичен юмрук Държавна сигурност, едва ли ще се намери държава, чиито служби за сигурност да са били длъжни да служат на друга страна. А в документите на тукашната Държавна сигурност постоянно се говори за подчиненото й на КГБ положение. Сякаш за десерт се казва: „Основната подготовка на оперативните работници се извършва в специализираната разузнавателна школа на Комитета за държавна сигурност при Министерския съвет на Съюза на съветските социалистически републики.”[12] Почти целият личен състав на Първо главно управление на Държавна сигурност е преминал най-малко по веднъж на подготовка в школата на съветското КГБ. От достоверни източници е известно, че там те били завеждани на оперативен отчет. Което ще рече, че тези офицери са били вербувани като обикновени агенти на една чужда и враждебна нам шпионска служба. Те са работили в нейна полза. На свой ред това означава, че са действали против интересите на българския народ и на България. Ето какво бранят недокоснатите комунисти, ченгета и сродните им защитници на престъпниците от Държавна сигурност. И никой да не ми казва, че не е редно да обобщавам! Всички те, без изключение, са извършвали престъпления срещу българите, българщината и даже срещу човечеството. През цялото време са ги насъсквали „да водят контраразузнавателна дейност в чужбина”, като „проникват в разузнавателните и контраразузнавателните органи на Турция, Гърция, Германската федерална република, Франция и Англия, както и на аналогичните органи на Съединените американски щати и НАТО”.[13] Днес те сътрудничат на бившите „вражески” страни и организации. Възниква логичният въпрос: Защо „демократичният” Запад ги приема като дипломати и без да се смущава, им предоставя съгласия за прием – агремани? Отговорът е елементарен. Първо, както, надявам се, вече повечето от вас знаят, СССР бе създаден от тайния финансово-промишлен елит в САЩ, Германия и Англия. Това Братство замисли основаването на Болшевишката партия. То финансира и подготви терористите на Лейба Бронщейн – Лев Троцки, в Ню Йорк. Троцки живеел в едно от предприятията на Рокфелеровата компания „Стандарт Ойл” в Ню Йорк, без да плаща наем. Пак там и с пари на Ротшилд, предоставени от една от техните банки в САЩ – „Кун, Лоуб и Ко”, било проведено обучението на болшевишките терористи. Лично съседът на Ротшилдови от Франкфурт, еврейският банкер Яков Шиф отпуснал 20 милиона тогавашни долара на Троцки. По днешния курс те се равняват на повече от 2 милиарда. По същото време, под влиянието на друг еврейски банкер – Макс Варбург, началник на военното разузнаване на Германия, Генералният щаб на тази страна финансирал с повече от 2 милиона марки Ленин и неговите еврейски главорези. Германците осигурили безпрепятственото придвижване на пломбираните вагони, в които болшевиките пътували, през цяла воюваща Европа. Брат на Макс Варбург – Паул, станал първият председател на Съвета на директорите на Системата на Федералния резерв в САЩ. Само че на английски език фамилното име на станалия вече Пол се произнася... Уорбърг. Освен това финансовият Интернационал винаги е предпочитал да има работа с правителства. Защото те са най-сигурните длъжници. Изплащат взетите от тях кредити и то в срок. Два пъти по-сигурни пък са ръководствата на тоталитарните режими. Затова през цялото време тайните служби на Изтока и Запада работеха в синхрон. Пък и на „демократите” не им бяха необходими личности с мнение, с качества, неспособни на предателство спрямо своите народи и съвестта си. Затова заложиха на комунистите – свикнали да се подчиняват на чужда воля в техните изградени на принципите на мафията партийни организации. Ето защо днес Ирина Бокова оглавява ЮНЕСКО, а Елена Поптодорова за пореден път е посланичка на официална София във Вашингтон. Затова виждаме фотографията на генерал Любен Гоцев с бившия американски президент Ричард Никсън. Всички те, от двете страни на невидимия фронт, предназначен за простолюдието, бяха и са братя по оръжие. Има ли смисъл да продължавам? Не разузнавачи, а убийци и терористи Може би мнозина от вас сега ще узнаят, че тези „достойни” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност не са действали само зад граница. Още през 1952 г. е издадена Заповед за дейността на уж външнополитическото разузнаване. Нейната Точка а/ към Параграф 2 „Завеждане на разработки”, разпорежда да бъдат разработвани, следени, записвани и т.н.: „... Български граждани, заемащи видно обществено положение, членове на национални ръководства, на политически и масови организациитати от Нар. събрание и окръжните народни съвети, ръководители на големи предприятия, командири на дивизии, приравнени и нагоре, членове на БКП, заемащи ръководна работа в Партията и държавния апарат.”[14] Задължително е било да бъдат вербувани за агенти всички ръководители на бивши опозиционни партии, без изключение. Досещате се какво означава това. И защо непосредствено след 10 ноември 1989 г. забравени муцуни като Дертлиев, Дренчев, Савов и сие изведнъж изгряха от нищото. Разбирате, че принципите от романа „1984” на Джордж Оруел се прилагаха с пълна сила в „Народната” република. „Големият брат” в лицето на Народната милиция и Държавна сигурност наблюдаваше всички, по всяко време и навсякъде. Под сурдинка се майтапехме, че ченгетата знаят и какво ядем. Освен това „достойните” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност отвличаха хора и убиваха българи зад граница. Това им е вменено като задължение. Точка в/ на Параграф 3 от Заповедта на министъра на вътрешните работи от 20 октомври 1952 г. разпорежда на „разузнавачите” да осъществяват: „Мероприятия по принудително довеждане в страната на лица, намиращи се зад границата.”[15] Христоматиен е случаят с българския политически имигрант в Дания Борис Арсов Илиев. В края на петдесетте години той, заедно с Николай Чотов, Райно Василев Райнов и Иван Хаджийски започват нощем да облепват София с позиви срещу властта. Обаче през май 1962 г. го арестуват и му пришиват „обвинение” в опит за покушение срещу... генералния секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов?! Всъщност Арсов е адресирал до Хрушчов писмо, в което го призовава: „Долу ръцете от моята родина!” Хвърлен зад решетките, Арсов излежава присъдата си и след излизането от затвора успява да избяга от страната. Установява се в град Орхус, Дания. Започва да издава списание, в което разкрива истината за зверствата на комунистическия режим у нас. Държавна сигурност начева разработката му под кодовото название „Терористи”. Преди години следователят Богдан Карайотов открива в оперативното дело на Арсов, в архива на ДС, че преди да го отвлекат, „българските тайни служби три години са работили по „обекта” и даже са съставили прецизен план да го ликвидират с отрова, нож или с удар с тъп предмет по черепа. „Острото мероприятие” е било възложено на агент „Маринов”. Под този псевдоним се крие легализираният като емигрант и внедрен в българската общност в Дания Димитър Георгиев Филипов. Прецизно замисленото убийство обаче не се осъществило, защото в последния момент агентът се уплашил и се отказал. През януари 1973 г. е издадена специална заповед, съгласно която следва „да се подготви план-мероприятие за довеждане на Борис Арсов в страната”, а през февруари е издадена нова заповед, според която е необходимо „да се разработи комбинация за довеждане в страната на изменници на родината с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В плана за отвличането на „опасния терорист” Борис Арсов залегнало съображението, че той е много привързан към единствения си син Никола, който току-що се е оженил, и към сестра си Йорданка, че тъгува за тях и копнее отново да бъдат заедно. Това обстоятелство се превърнало в много силен и удобен аргумент за манипулиране на обекта на операцията. През април 1974 г. Държавна сигурност, при съдействието на КГБ и източногерманската ЩАЗИ, осъществили една от своите най-важни секретни операции зад граница – отвличането на Арсов от Дания и принудителното му отвеждане в България. За да няма провал, акцията е била осъществена не от агенти, а от кадрови офицер, специално „командировани” в Орхус. В България емигрантът е подложен на специална оперативна обработка, по време на която му било обещано да не бъде съден, ако приеме да сътрудничи на ДС и да участва в масирани медийни пропагандни мероприятия за дискредитиране на „вражеската емиграция” и нейните лидери. Тъй като Борис Арсов категорично отказал и даже направил опит да избяга от ареста, след тридневен формален съдебен процес на 22 септември 1974 г. бил осъден на общо 15 години затвор по обвинение в шпионаж, саботаж и образуване и ръководене на контрареволюционна емигрантска организация, целяща да саботира българската социалистическа власт чрез въоръжено въстание. На 20 декември същата година Борис Арсов бил намерен обесен в килията в Пазарджишкия затвор, а смъртта му официално била квалифицирана като самоубийство. Най-странното в случая е това, че според тази версия самообесването се осъществило „посредством три вратовръзки”, които Арсов просто не е имал откъде да вземе, тъй като още при довеждането му в България от него са били иззети всички т. нар. граждански или цивилни дрехи.”[16] Покушенията над български политически имигранти и противници на алчно червения фашистки режим у нас не са едно и две. По-известен е инцидентът с офицера от Държавна сигурност Владимир Костов в Париж. Твърди се, че пак офицери от Първо главно са убили внедрения от тях сред имиграцията в Лондон писател Георги Марков, автор на сценария на прословутия пропаганден комунистически телевизионен сериал „На всеки километър”. Преди доста години Пашанко Димитров, дългогодишен водещ на рубрика за култура в Българската секция на Радио Би Би Си – Лондон, ми разказа как от средата на петдесетте години българските тайни служби внедрявали „журналисти” в тази медия. Нямало никакво изключение – всички, до един, били ченгета. И нашата стара имиграция го знаела. Англичаните също били наясно. Британският журналист и писател Дъглас Рийд доказва, че проникването на съветски и други комунистически представители в Британската радиоразпръсквателна компания започнало още през 1937-1938 година. Разбира се, със знанието и под егидата на British Secret Service![17] Същото се отнася и до Радио „Свободна Европа”, което приюти маса членове на БКП и агенти на Държавна сигурност. И това продължи с пълна сила даже след „демократичните” промени. Тогава опозореният комунистически наследник Георги Коритаров – агент „Алберт”, се превърна в емблема на тази медия. Преживелият десет години в комунистическите лагери и затвори анархокомунист Георги Константинов[18] е споделял пред мен, че общо повече от 120 офицери и агенти на Държавна сигурност са го разработвали. Повечето – докато е бил в имиграция във Франция. Както се шегуваше: „Адаш, аз съм бил голям работодател. Виж на колко мръсници съм осигурявал големи заплати.” Истинската драма е, че тези „достойни” разузнавачи са упражнили огромен натиск над собствения му брат. Първо, за да го уплашат, а след това и да го съблазнят. По този начин го вербували и го изпратили в Париж, за да слухти около най-близкия си кръвен роднина?! Впоследствие този агент бе депутат от СДС във Великото народно събрание. Такива са само част от делата „в полза на държавата”, които „достойните” офицери от Държавна сигурност вършеха. Има още много други, не по-малко зловещи, с изумително тежки последици за българите. Ако съществуваше почтена, несвързана с Интернационала патриотична власт, те щяха да бъдат извадени на показ. Уви... Заради всички тези извършени от тях престъпления служителите на Държавна сигурност заслужават единствено съд, присъди и затвор, а не защита. Те бяха слуги на един зловещ, сеещ смърт гангстерски, човеконенавистен режим. Често бяха лакеи в съвсем буквалния смисъл на думата. Но за това и за начина, по който помогнаха за масовото ни ограбване и обедняване, ще прочетете в продължението. Следва. Втората част на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”, online: Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата [1] Включване по телефона на Люба Манолова в пряк ефир на предаването „Директно с Велизар Енчев”, Телевизия СКАТ, София, четвъртък, 16 декември 2010 г., около 20:00 часа. [2] Лилия Гюрова - „Крайно време е Държавна сигурност да спре да управлява България”, в. „Политика”, бр. 182, София, 12 – 18 октомври 2007 г., стр. 21. [3] „Ловецът на шпиони Ив Боне: С Угърчинска имаме еднакви изводи за КГБ - той управлява промяната”, e-vestnik.bg, София, сряда, 16 декември 2010 г., online: http://e-vestnik.bg/10639/lovetsat-na-shpioni-iv-bone-s-ugarchinska-imame-ednakvi-izvodi-za-kgb-toy-upravlyava-promyanata/ [4] „Секретно: Екземпляр № 1 – „Основни положения на Указ за Държавна сигурност”, утвърдени с Решение „Б” № 4 на Политбюро на ЦК на БКП от 3 април 1974 г., стр. 1, в: „Държавна сигурност: структура и основни документи”, Документален сборник, Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, София, 2010 г., стр. 404, книгата е достъпна в pdf от online: http://www.comdos.bg/media/DS-struktura-10-smol.pdf [5] Писмо № 313 от 17 .ХІІ. 1953 г. на министъра на вътрешните работи генерал-лейтенант Георги Цанков: „Строго поверително: „До началниците на столичното и окръжните управления на МВР, началниците на управления и самостоятелни отдели ДС в центъра, началниците на войските при МВР, директора на Народната милиция, партийния комитет при МВР”, стр. 1-2, пак там, стр. 160. [6] „Строго секретно: Екзепляр единствен! – Положение за работата на Разузнавателното управление при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 8 на Политбюро на ЦК на БКП от 24 юли 1973 г., стр. 13, пак там, стр. 290. [7] „Строго поверително! „Основни положения за работата, правата и задълженията на Министерството на вътрешните работи на Народна република България и неговите органи по места”, одобрени с Протокол „Б” № 10на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 20 .ХІ. 1962 г., стр. 11, пак там, стр. 242. [8] Вж. „1963 - Отричането от България”, стенографски протокол на заседанието на пленума на ЦК на БКП от 4.ХІІ.1963г., издател Пламен Анакиев, ИК „Огледало”, София, 1994 г. [9] „Проект. Секретно! Екземпляр № 1: „Указ за Държавна сигурност”, стр. 12, пак там, стр. 415. [10] Вж. напр. „Строго секретно! „Положение за задачите на органите на военното контраразузнаване при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 6 на Политбюро на ЦК на БКП от 18 .VІ. 1963 г., стр. 5, пак там, стр. 355. [11] „Строго секретно: Екзепляр единствен! – Положение за работата на Разузнавателното управление при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 8 на Политбюро на ЦК на БКП от 24 юли 1973 г., стр. 13, пак там, стр. 290. [12] Пак там, в документа стр. 14, в книгата стр. 291. [13] Пак там, в документа стр. 5, в книгата стр. 282. [14] „Заповед на министъра на вътрешните работи на Народна република България”, София, 20 октомври 1952 г., стр. 2, пак там, стр. 267. [15] „Заповед на министъра на вътрешните работи на Народна република България”, София, 20 октомври 1952 г., стр. 2, пак там, стр. 267. [16] „ДС отвличала и убивала емигранти”, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 29 ноември 2006 г., online: http://www.blitz.bg/article/2968 [17] По време на Унгарското въстание срещу Съветите от октомври-ноември 1956 г., потушено от Червената армия с цената на хиляди жертви, не малко американски кореспонденти хвърлили вината за трагедията върху Радио „Гласът на Америка”. Унгарски бежанци на Запад се оплаквали, че тази медия ги подстрекавала да се разбунтуват, но впоследствие никога не нарекла това „въстание”. По същото време президентът Айзенхауер заявил пред американския народ: „Никога не сме обсъждали поробените народи да въстанат срещу една въоръжена сила.” Подобни критики бяха отправени и срещу Радио „Свободна Европа”, частна американска организация, която оперира от Германия с разрешение на тамошното правителство. Един от първите унгарски бежанци, стигнали до Америка, се оплака, че с години „Гласът на Америка” и Радио „Свободна Европа” „ни насърчаваха” да се разбунтуваме, но когато въстанието бе вдигнато, Америка не ни оказа никаква помощ.” (“The New York Times”, November 23, 1956 г.)... Така Америка говореше с два гласа...” (Douglas Reed – “The Controversy of Zion”, first published in 1978 by Dolphin Press (Pty) Ltd., Durban, the “pdf” version by AAARGH, Chicago, IL, 2004 г., стр. 362, книгата е достъпна в pdf от online: http://www.vho.org/aaargh/fran/livres/reeedcontrov.pdf.) [18] Едва деветнадесетгодишен е осъден за опит за взривяване на бюст-паметника на Йосиф Сталин в Борисовата градина.

http://www.forumat-bg.com

Read more...

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ,Георги Ифандиев - Част ІV

Откровено за България

Написано от Георги Ифандиев

Четвъртък,23 Декември 2010

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ Част ІV: Лицемерието на номенклатурчиците и на техните слуги • Кой сте вие, другарю Николай Младенов • Песимистична теория за българския народ Продължение. С отварянето на досиетата на дипломатите ченгета сякаш бе вдигнат капака на кутията на Пандора. Внезапно пред микрофоните на радиата и телевизиите се подредиха „яростни антикомунисти”, забравили собствените си думи и дела. Или най-точно – личното си нищоправене, заповядано от задкулисните им господари от БКП и ДС. „Смешен плач” „Едва сега законът дава възможност да се отворят досиетата по един публичен начин. Това каза съпредседателят на „Синята коалиция” Иван Костов след среща с министъра на външните работи Николай Младенов, предаде репортер на Агенция „Фокус”. Костов обясни, че парламентът трябва да приеме не резолюция, а решение, за да бъде задължително за правителството и да бъдат отзовани посланиците, сътрудничили на ДС.”[1] Как не се намери един „журналист” или „журналистка”, които да попитат другаря Иван Йорданович: Защо докато четири години бяхте на власт и имахте почти квалифицирано мнозинство в Парламента, не приехте всеобхватен закон за разкриване на архивите на репресивните тайни служби на комунистическия режим и за решителна и пълна декомунизация? Дотегнало ми е от жалкия плач, който хвърля вината върху президента Петър Стоянов, Конституционния съд и ченгетата в него. Та нали и президентът и всички тези агенти на ДС в конституционни тоги бяха продукт на Костовото СДС? Откъде се появиха Георги „Николай” Марков, Димитър „Ивайло” Гочев, Тодор „Любомир” Тодоров? Не излязоха ли от мазетата на Държавна сигурност, за да оцветят в ченгесарско червено „Раковски” 134? Нима Костов и компания не можеха да приемат подходящи закони, които да превърнат ликвидирането на номенклатурата не в необратим, а в приключил процес? Кое им пречеше? Тяхната собствена принадлежност на БКП и секретните служби или членството в Партията и агентурното минало на близките им? Вече доказах, че правителството на Командира бе просмукано от комунисти.[2] А задачата, която то и тогавашното парламантарно мнозинство изпълняваха, бе съвсем друга – превръщането на алчно червената фашистка номенклатура в класа от собственици, капиталисти, богаташи. Към последните три съществителни следва да се добавя представката „пишман”. Към гласа на Костов и неговата ченгесарско-десебарска агитка от политически покойници се вля и юдеоевангелисткия хор на СДС: „Мартин Димитров, съпредседател на ПГ, заяви в декларация в парламента, че 13 от 26 български посланици в ЕС са агенти на ДС. „... Призоваваме спешно да бъдат отзовани тези посланици и настояваме за законово ограничаване правото на агенти на ДС да заемат такива постове”, посочи той. „Бившата ДС до голяма степен определя българската външна политика.”... Димитров заяви, че „Синята коалиция” ще предложи и законопроект, който да ограничава и да не дава възможност повече това да продължава в България.”[3] Отново никой не попита „храбрия” евангелистки комсомолец Мартин: Защо сега, а не по-рано, по време на мандата на 38-о Народно събрание, продължил от 7 май 1997 до 19 април 2001 година? Най-жалка бе позицията на ДПС. В изява във ведомствената телевизия на тандема „Доган-Б.Б.” депутатът Камен Костадинов изпъчи гърди: „ДПС смята, че административната лустрация на хора с принадлежност към ДС е тотално закъсняла, но ако управляващите се наемат все пак да я осъществят, то ще получат подкрепата на движението.”[4] И допълни: „При условие, че...”[5] При условие, че: „Ако се каже А, да се каже и Я! Ще настояваме, ако има лустрация, то тя да бъде до дъно, до партийния секретар и до кадровия офицер, а не избирателна с изваждане на някой, който е неудобен, пред скоби”, обяви Камен Костадинов пред ТВ7. Той допълни, че не изразява личното си мнение, а позицията на партията. Според Костадинов лустрацията трябва да засегне всички щатни партийни секретари, всички участници във възродителния процес, всички офицери. „Не може вербуваните лица, които в много случаи са жертви, да бъдат заклеймявани, а тези, които са ги вербували и са ги притискали да доносничат, да минават в графата професионалисти”, смята той.”[6] Ден по-късно, като последовател на свети апостол Петър след съда над Бог, същият заместник-председател на ДПС запя друга песен и се отрече от думите си: „За лустрация заради принадлежност към бившата ДС е твърде късно... Минали са 20 години от началото на промените, а и в обществото няма единна оценка за дейността на тези хора – някои дори ги смятат за герои, а други – за мръсници, мотивира се Костадинов. По тези причини няма как да бъде приета лустрация”, смята той. Изявлението му е във връзка с публикация във в. „Сега”, в която той е цитиран да казва, че лидерът на ДПС Ахмед Доган е готов да се оттегли от политиката, ако държавата поеме курс към пълна лустрация на агентите на бившата Държавна сигурност.”[7] Оказа се, че членът на проислямската партия с християнско име е бил изпързалян по хлъзгавото нанадолнище. Явно е бил използван като форлойфер, за да опипа трасето. Оказа се, че: „Лидерът на ДПС Ахмед Доган няма никакво намерение да се „лустрира” от политиката и остава в нея – за него са гласували и в партията, и избирателите, категорични бяха пред „Труд” от близкото му обкръжение. На новогодишното парти на ДПС преди дни той дръпнал реч, в която нямало и намек за подобно намерение, разказаха независимо един от друг няколко от присъствалите... ... Идва трудна година на избори и всички трябва да се държат добре помежду си, а не с лека ръка да се загърбват бившите партийни величия.”[8] Държавна сигурност лозе пази... А Доган за пореден път се прави на спасител на нацията. Болшевишко двуличие и лицемерие Нека съдим за новопръкналите се комунистически „антикомунисти” не по думите, а по делата им. Най-върлите защитници на иначе справедливото отзоваване на посланиците, свързани с репресивните тайни служби на кървавия комунистически режим, са назначавали ченгета на дипломатически постове. Нека подирим отговор на въпросите: Кои изпратиха следните дипломати с досиета през периода 1997-2001 година? И кои търпяха заварените ченгета под дипломатическо прикритие достатъчно дълго, та да ги приемаме като изпълнители на техния мандат? Агентите, назначени през управленския мандат на Костов и неотзовани от СДС : 1. Александър Димитров Димитров (Извънреден и пълномощен посланик в Киев от 01.01.2001 г. до 20.10.2002 г.) 2. Альоша Иванов Неделчев (Извънреден и пълномощен посланик в Лисабон от 27.03.2000 г. до 31.01.2005 г.) 3. Атанас Иванов Будев (Извънреден и пълномощен посланик в Буенос Айрес от 10.03.2000 г. до 31.07.2006 г.) 4. Боби Николов Бобев (Извънреден и пълномощен посланик в Тирана от 08.03.1998 г. до 31.07.2006 г.) 5. Богдан Боянов Мирчев (Генерален консул в Мюнхен от 01.08.1997 г. до 31.07.2000 г.) 6. Богдан Иванов Богданов (Извънреден и пълномощен посланик в Атина от 29.04.1991 г. до 14.07.1993 г.) 7. Богомил Станимиров Величков (Извънреден и пълномощен посланик в Мексико от 21.10.1991 г. до 11.03.1993 г.) 8. Бойко Христов Мирчев (Извънреден и пълномощен посланик в Сеул от 27.10.1991 г. до 21.06.1996 г.) 9. Борис Иванов Павлов (Извънреден и пълномощен посланик в Адис Абеба от 08.10.1990 г. до 24.02.1993 г.) 10. Валентин Добрев Петров (Постоянен представител, посланик в Женева от 09.05.1993 г. до 04.11.1997 г. Извънреден и пълномощен посланик в Лондон от 04.03.1998 г. до 07.06.2005 г.) 11. Велизар Пенков Енчев (Извънреден и пълномощен посланик в Загреб от 21.08.1997 г. до 27.10.2002 г.) 12. Венцислав Ангелов Иванов (Извънреден и пълномощен посланик в Бразилия от 26.02.2000 г. до 12.03.2006 г.) 13. Венцислав Данаилов Кънев (Извънреден и пълномощен посланик в Триполи от 18.02.1990 г. Извънреден и пълномощен посланик в Бейрут от 13.08.1996 г. до 20.10.1998 г.) 14. Георги Дойчев Юруков (Извънреден и пълномощен посланик в Белград от 03.08.1994 г. до 17.10.1998 г. Извънреден и пълномощен посланик в Сараево от 23.08.1999 г. до 19.02.2002 г.) 15. Георги Петров Късов (Извънреден и пълномощен посланик в Акра от 08.10.1990 г. до 24.08.1998 г.) 16. Димитър Алексиев Божилов (Извънреден и пълномощен посланик в Делхи от 28.01.1993 г. до 17.09.1998 г.) 17. Димитър Андреев Димитров (Извънреден и пълномощен посланик в Кувейт от 25.12.1993 г. до 08.04.1999 г.) 18. Димитър Илиев Лазаров (Извънреден и пълномощен посланик в Рим от 17.03.1995 г. до 15.08.2001 г.) 19. Димитър Константинов Икономов (Извънреден и пълномощен посланик в Сеул от 09.10.1996 г. до 01.08.2001 г.) 20. Димитър Константинов Кисимов (Извънреден и пълномощен посланик в Осло от 15.09.1990 г. до 17.07.1993 г.) 21. Димитър Филипов Серафимов (Генерален консул в Торонто от 31.08.1992 г. до 01.02.1999 г.) 22. Димитър Цветанов Цанев (Извънреден и пълномощен посланик в Пекин от 05.05.1999 г. до 15.08.2003 г.) 23. Евгений Пенков Еков (Извънреден и пълномощен посланик в Кишинев от 23.09.2001 г. до 30.09.2005 г.) 24. Елена Петкова Кирчева (Извънреден и пълномощен посланик в Берн от 21.08.1991 г. до 21.06.1996 г. Извънреден и пълномощен посланик в Хелзинки от 14.08.1999 г. до 06.07.2001 г. Извънреден и пълномощен посланик във Виена от 11.07.2001 г. до 20.07.2005 г.) 25. Жасмин Николова Генова (Извънреден и пълномощен посланик в Стокхолм от 04.04.1998 г. до 23.02.2003 г.) 26. Иван Янков Христов (Извънреден и пълномощен посланик в Мексико от 17.08.2000 г. до 31.01.2006 г.) 27. Илиян Драганов Василев (Извънреден и пълномощен посланик в Москва от 04.02.2000 г. до 30.06.2006 г.) 28. Илко Климентов Шивачев (Генерален консул в Солун от 21.10.1995 г. до 28.02.2003 г.) 29. Йордан Петров Величков (ранг "посланик" от 01.03.1991 г.) 30. Кирил Тодоров Димитров (II секретар, временно управляващ посолството в Хелзинки от 20.7.1997 г. до 30.6.2003 г.) 31. Кирил Христов Кирилов (Съветник, временно управляващ посолството в Хавана от 21.02.2001 г. до 30.04.2002 г.) 32. Константин Стефанов Главанаков (Извънреден и пълномощен посланик в Токио от 12.04.1991 г. до 01.01.1995 г.) 33. Людмил Петков Спасов (Извънреден и пълномощен посланик в Триполи от 02.09.1999 г. до 20.09.2003 г.) 34. Минко Николов Ноев (I секретар, временно управляващ посолството в Осло от 01.01.2001 г. до 20.04.2001 г.) 35. Никола Иванов Калудов (Извънреден и пълномощен посланик в Лисабон от 09.09.1996 г. до 31.07.1999 г.) 36. Никола Иванов Карадимов (Постоянен представител, посланик в Брюксел от 15.12.1997 г. до 12.06.1999 г. Преди това министър на териториалното развитие, жилищната политика и строителството в кабинетите на Филип Димитров. После секретар по външната политика на президент Георги Първанов.) 37. Николай Василев Богданов (ранг "посланик" от 18.11.1991 г.), Николай Георгиев Караколев (I секретар, временно управляващ посолството в Любляна от 01.1.2001 г. до 31.3.2001 г.) 38. Николай Михайлов Андреев (Извънреден и пълномощен посланик в Бейрут от 01.07.1999 г. до 30.11.2004 г.) 39. Огнян Райчев Пишев (Извънреден и пълномощен посланик във Вашингтон от 10.12.1990 г. до 01.07.1994 г. Преди това работил за Луканов по проекта НЕВА.) 40. Петко Теофилов Димитров (Извънреден и пълномощен посланик в Кайро от 20.08.1991 г. до 01.02.1999 г.) 41. Петър Георгиев Воденски (Извънреден и пълномощен посланик в Кишинев от 31.08.1995 г. до 31.12.1999 г.) 42. Пламен Христов Петков (Извънреден и пълномощен посланик в Хелзинки от 11.08.1995 г. до 27.07.1999 г.) 43. Румен Георгиев Чолаков (Извънреден и пълномощен посланик в Никозия от 18.05.1991 г. до 25.10.1992 г.) 44. Румен Димитров Цанев (Генерален консул в Солун от 27.07.1990 г. до 19.10.1995 г.) 45. Светлозар Владиславов Панов (Извънреден и пълномощен посланик в Будапеща от 10.12.1999 г. до 15.08.2003 г.) 46. Светломир Велев Баев (Извънреден и пълномощен посланик в Тел Авив от 10.09.1992 г. до 18.12.1999 г.) 47. Слав Василев Данев (Извънреден и пълномощен посланик в Отава от 12.10.1992 г. до 16.11.1999 г.) 48. Стефан Борисов Наумов (Извънреден и пълномощен посланик в Тирана от 31.05.1990 г. до 26.03.1997 г.) 49. Стефан Наумов Йорданов (Извънреден и пълномощен посланик в Букурещ от 07.09.1990 г. до 11.03.1993 г.) 50. Стоил Фердов Миланов (Генерален консул в Минск от 27.12.1989 г. до 28.12.1992 г.) 51. Стоян Анатолиев Тончев (I секретар, временно управляващ генералното консулство в Ню Йорк от 01.01.2000 г. до 01.11.2002 г.) 52. Стоян Георгиев Давидов (Съветник, временно управляващ посолството в Бейрут от 02.09.1990 г. до 01.07.1993 г.) 53. Стоян Живков Сталев (Извънреден и пълномощен посланик в Бон от 18.03.1991 г. до 07.08.1998 г. Извънреден и пълномощен посланик в Анкара от 07.08.1998 г. до 05.03.2006 г.) 54. Тодор Петков Дичев (Постоянен представител, посланик в Женева от 01.11.1990 г. до 12.01.1993 г.) 55. Тодор Таков Рибаров (ранг "посланик" от 15.10.1991 г.) 56. Христо Йорданов Йорданов (Съветник, временно управляващ посолството в Претория от 02.03.1996 г. до 30.11.2001 г.) 57. Христо Петков Тепавичаров (Извънреден и пълномощен посланик в Хараре от 29.09.1990 г. до 24.08.1992 г.) 58. Цанко Василев Яблански (Извънреден и пълномощен посланик в Тел Авив от 03.12.1999 г. до 15.07.2003 г.) 59. Цветан Петров Димитров (Извънреден и пълномощен посланик в Лагос от 04.07.1993 г. до 25.03.2000 г.) 60. Цонко Маринов Георгиев (Извънреден и пълномощен посланик в Буенос Айрес от 25.09.1990 г. до 01.04.1993 г.) 61. Юксел Мюмюн Ахмед (Съветник, временно управляващ посолството в Баку от 01.01.2001 г. до 30.6.2003 г.). От проверените 462-а дипломати, 190 са били агенти на ДС. Трима не подлежат на проверка. 26 души са починали и имената им не се оповестени. Един от починалите е кадърът на СДС Владимир Иванов Филипов – член на БКП и син на първия секретар на Благоевски районен комитет на БКП – София. Неговото име излезе при предишна проверка. Филипов бе изключително близък с един от настоящите собственици на вестниците „Труд”, „24 часа” и т.н. Любомир Павлов, познат като „Пъпката”, както и на бившия кмет Стефан Софиянски. Общо 32,1 на сто от дипломатите-ченгета са били назначени от СДС, останали са непокътнати за цял мандат или за по няколко години. През това време прекрасни хора с образование и езици, сред които и политически затворници на комунистическия режим, се влачеха без работа или на обидни длъжности с мизерни заплати. В списъка липсва например Марин Райков Николов – заместник-министър и син на топ-ченгето Райко Николов. Михаил Антов – член на БКП, а сетне и на БСП, назначен от Надежда Михайлова–Нейнски за посланик в Кайро. Антов е бил началник на първия съпруг на бившата външна министърка Камен Михайлов – член на БКП, син на партиен секретар и виден приватизатор от ерата „Костов”. Да, по времето, когато заедно са били на работа в Египет през тоталитарния Живков режим. Както се твърди, изпратени от ДС. Отсъстват също Александър Йорданов, Алексей Подлесни и т.н. „Губи се” и потомственият агент на ДС Стефан Тафров. В махалата бяхме наясно, че баща му – адвокат, е доносник. Младият нежен Тафров завърши Френска гимназия и журналистика. Както наскоро и през сълзи се пошегува някой, в онези години Факултетът по журналистика бе колективен агент на Държавна сигурност. Там не допускаха всеки. Нека се запознаем и с делата на най-новопоявилите се комунистически „антикомунисти”, тези от ГЕРБ. Агентите, назначени през мандата на ГЕРБ 1. Бойчо Гюров, пълномощен министър, временно управляващ посолството в Дамаск от 22 юли 2010 г.; 2. Валентин Дончев, генерален консул в Чикаго от 01.10.2009; 3. Венцислав Иванов, извънреден и пълномощен посланик в Каракас от 20.04.2010; 4. Вълчо Марков, генерален консул в Одрин от 30.09.2009; 5. Ганчо Ганев, постоянен представител, посланик в Женева от 21.08.2009; 6. Иван Петков, пълномощен министър, временно управляващ посолството в Пном Пен от 16.08.2009; 7. Илиян Караманов, втори секретар, временно управляващ генералното консулство в Битоля от 01.10.2010; 8. Красимир Костов, ранг "посланик" от 12.11.2009, обявен на 25.11.2009 г.; 9. Красимир Тулечки, извънреден и пълномощен посланик в Анкара от 27.09.2010 г.; 10. Краснодар Колев, пълномощен министър, временно управляващ посолството в Улан Батор от 22.12.2009; 11. Любомир Тодоров, извънреден и пълномощен посланик в Токио от 01.11.2009 г.; 12. Любомир Кючуков, извънреден и пълномощен посланик в Лондон от 15.09.2009, обявен с решение на 12.02.2008 г.; 13. Людмил Спасов, извънреден и пълномощен посланик в Дамаск от 12.11.2009 до 09.07.2010;[9] 14. Начко Пехливанов, съветник, временно управляващ посолството в Братислава от 01.07.2010; 15. Никола Калудов, извънреден и пълномощен посланик във Ватикана от 02.10.2009; 16. Николай Борисов Иванов, извънреден и пълномощен посланик в Доха от 19.10.2009; 17. Станимир Сърбиновски, съветник, временно управляващ посолството в Претория от 01.08.2010. Агентите, неотзовани от ГЕРБ въпреки излязла справка 1. Алекси Алексиев, първи секретар, временно управляващ посолството в Аман до 01.06.2010 г., обявен по друга линия на 17.06.2008; 2. Андрей Караславов, извънреден и пълномощен посланик в Атина от 16.04.2007, обявен по друга линия на 19.07.2007; 3. Атанас Будев, посланик, неакредитиран, временно управляващ посолството в Хараре от 28.12.2007 г., обявен по друга линия на 19.07.2007; 4. Атанас Велчев, извънреден и пълномощен посланик в Берн до 30.11.2010 г., обявен по друга линия на 19.07.2007; 5. Бойко Мирчев, извънреден и пълномощен посланик в Джакарта до 31.07.2010, обявен по друга линия на 12.02.2008; 6. Георги Димитров, извънреден и пълномощен посланик в Белград до 30 септември 2010 г., обявен по друга линия на 19.07.2007; 7. Димитър Икономов, извънреден и пълномощен посланик в Будапеща до 30.11.2010, обявен по друга линия на 12.02.2008; 8. Златин Тръпков, извънреден и пълномощен посланик в Хага от 21.02.2007, обявен по друга линия на 19.07.2007; 9. Иван Гайтанджиев,[10] извънреден и пълномощен посланик в Кайро от 04.11.2006, обявен по друга линия на 04.09.2007; 10. Иван Христов, извънреден и пълномощен посланик в Мадрид от 25.06.2007, обявен по друга линия на 12.02.2008; 11. Йордан Величков, ранг "посланик" от 01.03.1991, обявен по друга линия на 04.09.2007; 12. Никола Карадимов, извънреден и пълномощен посланик в Осло от 16.11.2006, обявен по друга линия на 19.07.2007; 13. Николай Богданов, ранг "посланик" от 18.11.1991, обявен по друга линия на 12.02.2008; 14. Феим Чаушев, ранг "посланик" от 03.08.2006, обявен по друга линия на 12.02.2008. Нашествието на комунистическите „антикомунисти” Време е да видим кой е и „дяланият камък” на настоящата политика, министърът на външните работи Николай Младенов, който тъй неистово пледира за отстраняване на ченгетата от посолствата. Неговият дядо е бил активен борец против фашизма и капитализма. Това е помогнало на баща му – Евтим Младенов, да бъде назначен в Министерството на външните работи на длъжност... шифровчик! Шифровчиците са били едни от най-важните служители на Първо главно управление на Държавна сигурност. Те са били вербувани след най-щателен преглед за произход и вярност на системата. Всеки бивш офицер от ДС ще потвърди, че става дума за едни от най-доверените лица на Държавна сигурност, респективно на БКП и лично на диктатора Живков. Такъв е бил бащата на „демократа” Николай Младенов. Може някои от вас да рекат, че децата не бива да отговарят за делата на своите родители. Тогава питам: Ако наследяват активите на предците си, не следва ли същото да важи и за пасивите (негативите)? Аз вярвам в Божия завет, който гласи: „Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете.”[11] За мен Николайчо Младенов е плод на изключително лошо, вредно дърво. Такива клонки „хвърлят в огън”. Тук ги издигат. По неписано правило децата на номенклатурата и на офицерите от ДС учеха в престижните езикови гимназии. Николай Младенов е завършил английската в столицата. Бил е... последният й комсомолски секретар – на Ученическия комитет на цялото училище. Разбирате какъв светоглед са изградили у него семейството и школото. Изглежда, това е нещо като пътен лист към върховете на новата номенклатура, пребоядисана в синьо. Докато тукашните младежи се подлъгваха по измамите на Костов и сие и в началота на 1997 г. издигаха барикадите на протестите, ваклият ярко червен Младенов е проводен да получи магистърска степен по военни науки от Кралския колеж в Лондон. „Дисертацията [по-вероятно дипломата] му е била за израелската ядрена програма и конфликтите в Близкия изток.”[12] Сякаш някаква невидима ръка мести пионките по политическата шахматна дъска. И отдавна му е заплюла мястото на министър на отбраната. Нищо, че не е служил войник. И Бил Клинтън не беше... Биографията на бившия любвеобвилен американски президент също бе чудесно натъкмена – още от 14-годишна възраст, когато филмовата камера „случайно” е запечатала как се ръкува с по-късно убития Джон Кенеди. Подходът е един и същ. Което издава общия замисъл в един таен световен център. Вместо да бъдат търсени, подпомагани и издигани децата на мъчениците на комунизма, на нормалните умни и трудолюбиви българи, чрез своите разноцветни партийни филиали БКП и ДС рекрутираха наследниците на номенклатурата. Както се убеждавате, в пълно противоречие с християнската нравственост. А някои от тях претендират, че са... християн-демократи. Виждаме какво означава това. Нима днес комунистите, които забраняваха религията и преследваха вярващите, не са първи пред иконостасите на черквите! В детството си младият Младенов е бил „репресиран” с живот в „прогнилия” капиталистически свят – в Осло, Дамаск и другаде. Там баща му служел под пагона на Държавна сигурност като шифровчик. Днес синчето дръзко заявява: „Първанов е политическият чадър върху ДС.”[13] Значи Гоце бди и над собствения му баща. Което потвърждава вярността моята теза: в името на кариерата и келепира тези момчета са готови да продадат и собствените си родители. Съвсем не случайно Господ е разпоредил да бъдат „хвърляни в огън”... В биографията на нашенския Николайчо четем: „Между 1996 и 1998 г. заема поста програмен директор на фондация „Отворено общество”, София. Следва длъжност като програмен координатор в Социалния отдел за България на Световната банка. През 1999-а основава Европейския институт в София и е негов директор до 2001 г. Народен представител от ОДС в 39-о Народно събрание, както и парламентарен секретар до март 2002 г., заместник-председател на Комисията по европейска интеграция и член на комисията по външна политика, отбрана и сигурност. На 12 март 2002 г. е избран за член на Националния изпълнителен съвет (НИС) на партия Съюз на демократичните сили. По-късно е назначен за говорител на партията. От 22 февруари 2004 г. е на поста заместник-председател на СДС...”[14] Младенов е типичен опортюнист, на когото приляга многозначителното определение „партиен многобоец”. „Неговата „звезда” на българската политическа сцена изгрява по времето, когато Надежда Михайлова е председател на СДС... През 2005 г. напуска ръководството на сините, а през 2006 г., след президентските избори – и партията. Месец по-късно заедно с Димитър Абаджиев, Елеонора Николова и Мария Капон основава сдружението „Европейски демократичен път” (ЕДП). ЕДП още тогава има топли отношения с ГЕРБ, а за първите евроизбори подписва споразумение с партията на Бойко Борисов и земеделците на Анастасия Мозер. Младенов става общ кандидат и печели място в Страсбург. Преди да попадне в политиката, е бил директор на хуманитарната програма на „Отворено общество” [на интернационалния еврейски аферист Джордж Сорос], работил е за Световната банка и е основател на Европейския институт.”[15] „Като депутат в ЕП Младенов е член на комисиите по вътрешен пазар и защита на потребителите, външна политика, подкомисията за сигурност и отбрана. Също така е първи заместник председател на делегацията на ЕП за отношения с Ирак и член на делегациите за Израел и Афганистан.”[16] „... [На министър] Николайчо Младенов не му отива точно той да се ежи. Защото благодарение на баща си и чичо си, дипломати и разузнавачи при Живков, научи западни езици, преди да понесе чантичката на Надежда Михайлова.”[17] Мнението не е мое, а на същество, което претендира да е колега на Младеновия баща. Как приемате подобни управници е ваш проблем. За мен те не съществуват. Още от рождението ми този техен опит за държава няма нищо общо с мен. Откакто се помня, воювам с него. Въпрос на мироглед и морал. Обаче знам, че който е предал веднъж, ще предаде и втори път. Николай Младенов го е правил вече трижди. Първо е продал своите комунистическо-ченгесарски създатели; сетне СДС; после ЕДП. Някой ден ще предаде ГЕРБ и Б.Б. Помнете ми думата, неизбежно е. Кой дърпа конците? Да допуснете, че Партията ще предаде властта, без да усети дулото на оръжието, опряно в нейното слепоочие, наистина е наивно. Достатъчно е за пореден път да припомня онова признание, направено от тогавашния заместник-министър на вътрешните работи генерал Любен Гоцев на 10 януари 2010 г.: „На 15 януари влиза чл. 1, ние вече не сме управляваща партия, запомнете го това!... [Но] ние [пак] ще служим на Политбюро, но не можем официално, ще искаме разрешение от прокурора, съдия[та].”[18] И служат. Любен Гоцев е като Дядо Коледа. Нали знаете, че „добрият старец” е най-щастливият мъж на планетата? Защото знае къде живеят всички палави момичета. Някогашният заместник-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност е най-високопоставеният оцелял „достоен” разузнавач. Той със сигурност знае адресите на всички момчета и момичета от Държавна сигурност, които са извършвали престъпления. Както и по колко им е било дадено, за да действат в името на Политбюро. Всичко останало е девическо лековерие, издаващо простодушие или мозъчна леност. Някога дори децата бяха наясно, че вицовете се раждат в специален отдел на ЦК на БКП. Честните ми съвременници не се съмняваха, че Радой Ралин, например, бе на хранилка на Партията и нейните служби. Какво „волнодумство”, след като той не само никога не бе прибран „на топло”, но и въобще не гладуваше. За последното се подписвам. Днес по същия начин навярно действа отдел за скандали. Къде? В рамките на Държавна сигурност. Смятате, че виждам бели мишки? Мъчно ми е за вас. Нима допускате, че това изобилие от офицери и агенти е оставено без надзор и ръководство? Фактът, че не виждате Държавна сигурност на повърхността, не отменя нейното реално съществуване. То е като при масоните. Казват, че вършат единствено добрини. Но попитате ли ги защо го правят тайно, не могат да предложат смислено обяснение. Впрочем Държавна сигурност винаги е била тайна организация. Как да я видите? Срещали сте ченгета, разговаряли сте с тях. За някои дори не сте подозирали, че са такива. И едва сега установявате, че те са водили двоен живот – един за пред хората и друг в рамките на секретната им организация. Нали комунистическите партии наистина бяха част от тайните и подривни общества, както сполучливо ги нарече британската историчка Неста Уебстър? Те са своеобразни масонски ложи. Както „свободните зидари” от ниските степени често не знаят какво се извършва в ложите, така и мнозинството от редовите членове на БКП не са имали представа за истинските цели и задачи на Партията. Те бяха част от масовката, но и резервен отбор. От тях рекрутираха престъпници. Иначе всички бяха съучастници. Защо сега? Не ви ли прави впечатление, че целият преход бе изтъкан от скандали. Обаче от тях не произлизаше нищо и почти никой не бе засегнат. Изключенията само потвърждават правилото. Тази есен обаче, изглежда, надмина всичко досега. То не бяха скандали с Ц.Ц. и апартаментите му, с Алексей Петров, с Андрей Иванов, с Калина Илиева, с доктори в Горна Оряховица, с неполучените от някои депутати телефони „Верту”, със застрояването край язовир „Ивайловград” и на други места, с... Всичко затихва и се забравя. Нашенецът има слаба памет, а медиите вдигат джангър кампанийно, което доказва, че работят по поръчка. У нас се произвеждат повече скандали, отколкото обществото може да поеме. Хората се чувстват затрупани от тях. Не им стигат всекидневните лични проблеми, ами и обществените. Лавината от скандали отвлича общественото внимание, доколкото го има, от нерешените проблеми на държавата и държавността. Хората забравят за братя Диневи и незаконното им строителство вътре в морето. За Николай Банев и заграбването на курорти и заводи, за Стария Пловдив и безразличието на съда към престъпната безстопанственост на общината и на собственика Георги Гергов. Отдавна никой не разследва неговите приватизационни сделки. Нито закача братя Бобокови, Борислав Дионисиев, крадливата Цветелина Бориславова Карагьозова, приватизатора на Златни пясъци в полза на Командирското семейство Славчо Христов, хайдуците Евгений Бакърджиев и Антоан Николов, измъкналите се по терлици зад граница Добромир Гущеров и Петър Манджуков, и още и още... А проблемите с пенсиите, остаряването и стопяването на българската нация; със здравеопазването, (не)образованието и неграмотността; постепенното угасване на производството, ниските доходи, липсата на справедливост и правосъдие; недосегаемостта и безнаказаността на мнозина и разширяването на техния списък; всеобщото замърсяване на българския език, засилващата се носталгия по живковизма; пропагандирането на човеконенавистни идеологии като комунизъм, социализъм, ционизъм, фашизъм и насаждането на желание за реваншизъм на болшевизма; липсата на представа за бъдещето на страната и българския народ; масовото подслушване, което никога не е било прекратено... (Дори главният прокурор го призна.)[19] Аз съм автор на единствения досега проектозакон за декомунизация. През лятото на 2007 г. го прочетох го публично от екрана на предаването „Диагноза”, което водех в телевизия „Евроком-България” – Пловдив. Още през 1990 г. кинокритикът Георги Дряновски оповести във в. „Демокрация”, че единица мярка за антикомунизъм е „ифандий”. Сиреч моя милост е последният, който би бранил комунистите и ченгетата. Напротив, искам цялата истина и то сега, незабавно! Ала това следва да бъде движено успоредно с останалите нишки на нашия живот. Точно затова имам правото с пълно съзнание да твърдя: този вид скандали отклоняват общественото внимание от насъщните ни проблеми. Част от тях вече изброих. А нима не се сещате, че вместо да се говори за липсата на тринадесета пенсия и за новия социален кодекс, който лишава близо 100 000 души от право на старини, вече повече от седмица бръщолевим за нещо ноторно известно – „дипломати с досиета”? Европейският съюз отдалечи страната ни от шенгенската зона, но ние обсъждаме дребния шмекер Божидар Димитров и завършения престъпник от Държавна сигурност в Ботевград Павлин Димитров. Как никой не запита: Защо изобщо бяха назначени? И кой следва да носи отговорността за присъствието им в правителството? Еврото все повече закъсва. България може да се окаже в небраното лозе на неправилния избор. Представяте ли си какво би станало с икономиката на страната и по-специално с инфраструктурните проекти, ако се стигне до разпад на Евросъюза? Вече има американски прогнози за това. Знам, че никой не обича лошите вестоносци. Но ви предупреждавам: предстоят месеци на „кръв и сълзи”. Пропуснах думичката „пот”, защото все по-малко от тази телесна течност ще се лее. Икономическият застой се задълбочава, потреблението намалява с месеци. Страната затихва. Скандали – бол. И никой не се замисля, че те биха престанали само с приемането и въвеждането в действие на Закон за декомунизацията. Той е онази магическа пръчка, която може да възстанови прекъснатото на 9 септември 1944 г. нормално икономическо и обществено развитие, да върне достойнството на нацията ни, да я запази за бъдното. Всичко останало е спрежение на постулатите на лукавия... Гредата в окото ни[20] Подслушваха ме и ме следяха още преди 10 ноември 1989 г. „Достойните” офицери от Държавна сигурност организираха около мен такава атмосфера, че да не бъда допуснат до каквато и да е работа – никога и никъде. За мен последната година на тоталитарния режим бе ужасна. В момента имам усещането, че някаква машина на времето ме е върнала 21 лета назад. Обстановката е съвсем същата като тогава. Ето какво писа в началото на май 2010 г. професорът по право и политически затворник № 1 на комунистическия режим у нас Янко Янков: „Само преди няколко дни, на 6 май – официалния празник на армията и неофициалния празник на военизираните специални служби – на вратата на жилището ми позвъня и пред мен се представи млад човек, когото никога преди това не съм виждал; който ми каза, че е студент в Юридическия факултет на Софийския университет; че след няколко месеци му предстои да се дипломира; че е бил един от изявените активисти в правозащитната лига на журналиста Георги Ифандиев; че именно заради тази му близост с въпросния журналист в продължение на вече две години той е бил „ангажиран” от ДАНС да работи за компрометирането на този журналист и за обвиняването му като антисемит; и че сега, след като от ДАНС му били разказали за някакви мои публикации в Интернет, отнасящи се за науката и за образованието, поискали от него (под предлог, че търси от мен съвет) да проведе разговор относно методите на действие на специалните служби, след което да свидетелствува, че съм го бил агитирал да участвува в ръководена от мен организация, имаща за цел да осъществява дейност, насочена към компрометирането на ДАНС.”[21] Навярно аз съм най-виновният човек в този опит за държава. Не случайно взеха да се случват необичайни неща. Книги и дискове със записи на книги в електронен вариант „се загубиха”, направо изчезнаха от дома ми. От нищото се появиха мои „почитатели”, които взеха почти ежедневно да изпращат писма до електронния ми адрес. Дни по-късно електронната ми пощенска кутия бе пребъркана. Готов съм да се закълна, че най-малко три от получените писма от някакъв „доброжелател” – със сигурност агент-провокатор, който се опита да ме вкара в интрига, сякаш се изпариха! Номерът минава, защото мнозинството от отделните хора, а от там обществото като цяло, страда от недостиг на морал, от липса на система от изконни ценности и принципи, които отличават човека от животните. Нашето колективно съзнание е изкривено. Някои смятат, че това е резултат от дългото пребиваване под чужда власт. То е развило у българина „упоритост и трудолюбие, но и егоизъм и неподозирана хитрост. Той не вижда ли непосредствена полза от нещо, не намира и смисъла му.”[22] Няма как да е другояче. Всеки друг народ би се променил, ако бе на мястото на нашите предци. Обаче съм сигурен в едно: т. нар. социализъм нанесе главните и незаличимите щети върху съзнанието и манталитета на българите. За цялото време на държавния капитализъм с тоталитарното управление на една партия от мафиотски тип най-малко два милиона души станаха членове на тази престъпна организация, а още три милиона – сътрудници на нейните служби за партийна и лична сигурност. Дори в душите им да е имало искрица нравственост, тя е изтляла от постоянното й задушаване. Вместо сърце, тези хора имат сметачни машинки. За тях да потребяват колкото е възможно повече, да имат още и още, ако е възможно, да изпреварват ближните в това отношение, е проява на висше достойнство. Масата партийци се промъкваха в БКП заради парите и успеха. Мнозинството от ченгетата също. Те създадоха поколения, лишени от всякакви морални устои. Примитивни консуматори, същества, готови на всичко в името на кариерата и земните благини. Индивиди, за които Бог, семейство, родина са старомодни неща. Те измерват понятия като достойнство и чест със сумата, която биха им платили в заложната къща за тези качества – сиреч нищо. Нравствеността е част от духовността. Когато духовното е обсебено, захвърлено е в кьошето и е заменено от други, материални стойности, които отделният индивид цени, той остава същество и няма как да израсне до личност – да спазва принципи, да има мнение, да отстоява позиция. За тази преобладаваща аморфна маса от населението членуването в БКП, принадлежността на Държавна сигурност, подлостта, предателството са нормални и дори приемливи неща. Затова днес зовът „аман от досиета” надвива над опитите за изричане на истината. За тези хора, които – повтарям – са преобладаващото мнозинство, няма никакво значение, че Държавна сигурност е навсякъде – в Парламента и президентството, начело на Министерския съвет, в министерствата и особено във външното и вътрешното ведомство, в училищата и университетите, в медиите – предрешени като собственици, журналисти, водещи и гости на предавания, но все в ролята на морални съдници и ментори. „Помаците”[23] даже допуснаха доказани ченгета да обсъждат скандала с посланиците от Държавна сигурност.[24] То е все едно група алкохолици да осъждат пиенето. Що за морал! През това време старата червена номенклатура все така владее икономиката и финансите, както и всички власти, без изключение. Но за почти всички нашенци, наричани от мен „помаци”, това е нещо допустимо и едва ли не естествено. Вярно е, че има изключения, но те само доказват правилото. По повод на скандала с дипломатите от Държавна сигурност читател на електронна медия е написал: „Проблемът със сътрудниците на ДС не е водевил, а ключов за Източна Европа. Не може да се каже „Не ни интересува ДС, искаме образование и работа”, защото докато ДС я има и действа, няма да има работа и образование.”[25] И това е голата истина. Слушах как в телевизионно предаване, водено от бивш политик от СДС, НДСВ, а понастоящем лидер на твърде мобилна файтонжийска партийка, който на всичко отгоре е агент на Държавна сигурност, някакви „икономисти” се тюхкаха, че днес вече било невъзможно приватизацията да бъде ревизирана. Все пак признаха: вярно, тя не била извършена по справедлив начин, но било по-добре да мислим как да се оправяме при съществуващите условия. Триото от „икономисти” включваше двама млади представители на интернационалния аферист Дьорд Шварц, известен като Джордж Сорос. И бе увенчано от вездесъщия Живков социологически ибрикчия и агент на Държавна сигурност Кръстьо Петков, който впоследствие бе произведен в чин синдикален и партиен лидер. Да, синдикален, а не профсъюзен. За да е ясно, че по света свързват думата синдикат с организираната престъпност. Значи, според тези обилно нахранени „демократични” икономисти след 9 септември 1944 г. национализацията е била възможна, а конфискацията на имуществото на алчно червените новобогаташи днес – не. Хайде де! Просто като представители на номенклатурата и тримата изпълняват задачи. И добре знаят, че са недосегаеми. Понеже не съществува народ, а сбирщина от самооправящи се „помаци”. И няма кой да им подири сметка. А времето тече и „помаците” не усещат, че тяхното също изтича. Дори да им го кажат, те махат с ръка – ние ли ще оправим света? „... В България става черна овца този, който няма стадно съзнание и иска отделно да си пасе.”[26] Нащенецът казва: „Каквото за всички, това и за гол Хасан.” Подобно безразличие е удобно, но същевременно е пагубно. Тъй като винаги съществува едно „ако”. То се отнася за хората с ленив мозък, със замъглено от доктрини съзнание и за безразличните. Ако знаеха какво ги очаква... Може би нямат хабер, че онзи, който не познава миналото, няма шанс за бъдещото. Най-малкото, защото рискува да повтори грешките от онова, което вече е било. Не случайно все така е валидна максимата, че който владее миналото, държи настоящето; а който притежава настоящето, разполага и с бъдещето. Тогава кой ни е виновен? И не е ли по-добре да „извадим първом гредата от собственото си око” и чак след това да обвиняваме другите? Смайваща е пасивността и готовността за оправдаване на престъпленията на комунизма и на техните извършители. Прав е моят познат, унгарският българист Петър Юхас: „... Докато в сянката на танковете строяхме жилища, училища и болници, днес затваряме училища и същите тези болници и изхвърляме на улицата, тези които не могат да си платят, макар че са работили цял живот. И стана така, че заменихме диктатурата на оръжието с диктатурата на банките. А и българите, и унгарците са трудолюбиви, но са жертва на договора в Малта между Буш и Горбачов. След това за нашите две държави са изработени общи сценарии от КГБ.”[27] Като подминем със снизходителна усмивка малтийския акт на Буш и Горби, които просто придадоха формален вид на отдавна планирани от Интернационала и вече състояли се събития, си струва да се замислим над останалото. Споменатите от Юхас престъпления също станаха възможни благодарение на активното участие на „достойни” офицери от Държавна сигурност, в т.ч. и под дипломатическа мантия. Ако разгледате внимателно начина, по който в навечерието на промените и след 10 ноември 1989 г. се нароиха банките, няма как да не зърнете мутрите на „разузнавачите” от Първо главно. Чрез тях бе ограбено общественото и личното ни богатство. Пак казвам – тези „разузнавачи” наистина са работили за държавата. Но не за нашата, защото отдавна нямаме такава. А за държавата на Живкови и останалите престъпни фамилии от Политбюро, ЦК, окръжните комитети на БКП и БЗНС, държавата на номенклатурата, тяхната собствена държава – на Държавна сигурност. От доста време на власт са безмозъчните, които нямат мнение и позицията на началниците им е тяхната. Командват ни същества с пласт грим по лицата, дебел колкото палец; с бели зъби от металокерамика; с лифтинг и други „корекции”. Днес управлява силиконът – във всичко и навсякъде. Искам да кажа, че измамата и фалшът са узурпирали трона на истината и справедливостта. И лишават децата и внуците ни от бъдеще. Изглежда, наистина “mundus vult decipi, ergo decipiatur” – „светът обича да бъде лъган; нека тогава го лъжат”. Вълнува ли изобщо ви всичко това? Епилог, без обида Броят на читателите на четирите части от настоящия обзор ми подсказа, че говорители като мен не са необходими на хората. Посещенията в медии на бивши комунисти и ченгета надхвърлят по 20 000 дневно. Човек трябва да бъде реалист и да не пречи. Пък и навярно ще започна работа като пазач, за да си изкарвам хляба. За мен няма обиден труд. Затова довършвам поредицата за професионалния негодник Петко Бочаров и свеждам изявите си до минимум. Разбира се, остават още един-два мои непубликувани материала, които, надявам се, ще видят бял свят. Започвам да работя над своя медия – „Диагноза”, която ще бъде с макар и символичен, но все пак абонамент. И следователно ще бъде предназначена само за истински изкушените от истината, каквато ми е известна. Може би сайтът ми ще бъде факт през февруари или март 2011 г. Благодаря на собствениците и редакторите на „Форумът” за тяхното гостоприемство. Не срещнах и най-малък опит за цензура в тази медия. Което е уникално! Желая на всички от „Форумът”, както и на читателите на сайта, весело посрещане на предстоящите празници, но преди всичко здраве и успехи. Бог да благослови всички ви! Край. Предните три части от настоящия обзор можете да прочетете ... Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата Част ІІІ: Пари срещу лоялност • Грабежи, джебчийство, контрабанда,... гордост • Чрез ДС Партията създаде организираната престъпност [1] „Иван Костов: Троянският кон в дипломацията трябва да бъде ликвидиран веднага”, Агенция „Фокус”, София, 15 декември 2010 г., online: http://www.focus-news.net/?id=n1471736 [2] Вж. „Членове на БКП и БЗНС, съветски възпитаници, щатни и нещатни явни и тайни милиционери в двете правителства с министър-председател Иван Костов” в: Георги Ифандиев – „Десетоноемврийска приказка ІІ: Как Интернационалът наля основите на комунистическия капитализъм”, „Форумът”, София, неделя, 14 Ноември 2010 г., Бележка 20, online: http://www.forumat-bg.com/politika/947-desetonoemvrijska-prikazka- [3] „Отзоваване на посланиците с принадлежност към ДС иска „Синята коалиция”, Агенция „Фокус”, София, 15 декември 2010 г., online: http://www.focus-news.net/?id=n1471474 [4] „ДПС е за лустрация до дупка: Зоват президента да подпише указа за освобождаване на посланиците агенти”, в. „Стандарт”, standartnews.com, София, понеделник, 20 декември 2010 г., online: http://www.standartnews.com/news/details/id/89282/%D0%94%D0%9F%D0%A1-%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D1%83%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B4%D0%BE-%D0%B4%D1%83%D0%BF%D0%BA%D0%B0 [5] Пак там. [6] Любен Обретенов – „Доган е готов да напусне политиката заради ДС: Премиерът не е изненадан от подкрепата на ДПС по въпроса за агентите”, в. „Сега”, segabg.com, София, вторник, 21.12.2010 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7840§ionid=16&id=0000101 [7] „ДПС готови за радикална лустрация, но било късно”, „Медияпул”, mediapool.bg, София, вторник, 21 Декември 2010 г., online: http://www.mediapool.bg/show/?storyid=174037&srcpos=4 [8] Йова Апостолова – „Доган не желае да се лустрира”, в. „Труд”, trud.bg, София, вторник, 21 декември 2010 г., online: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=717444 [9] Съпругата му Нина Спасова, кореспондентка на БНТ в Скопие и бивша директорка на „Новини и актуални предавания” в държавната телевизия, първо бе разкрита от Иван Гарелов като старши-лейтенант от ДС. Впоследствие бе извадена на светло и от Комисията „Евтимов”. Което не й пречи да е медийна началничка. (Вж. напр. Георги Касчиев – „За една конспирация на офицера на ДС в БНТ Нина Спасова”, e-vestnik.bg, София, 17 декември 2008 г., online: http://e-vestnik.bg/5215) [10] Потомствен комунист, журналист-международник в БНТ, кореспондент в Токио, където стана любимец на „синята” тенис-депутатка Юлия Берберян; депутат от БСП. [11] „От Матея свето Евангелие”, гл. 7, ст. 16-20. [12] „Кой е Николай Младенов”, в. „Дневник”, София, 23 юли 2009 г., online: http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2009/07/23/760273_koi_e_nikolai_mladenov/ Подч. мое. [13] „Първанов е политическият чадър върху ДС”, в. „Сега”, София, петък, 17 декември 2010 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7822§ionid=hotnews&id=0000155 [14] „Николай Младенов”, Уикипедия, 16 декември 2010 г., online: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%9C%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2 [15] „Кой е Николай Младенов”, в. „Дневник”, София, 23 юли 2009 г., online: http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2009/07/23/760273_koi_e_nikolai_mladenov/ [16] „Николай Младенов”, Уикипедия, 16 декември 2010 г., online: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%9C%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2 Подч. мое. [17] „Досиетата – драма или водевил – неизнасяни досега факти от Петър Христозов”, Общество.нет, събота, 18 декември 2010 г., online: http://www.obshtestvo.net/content/view/1950/6/ [18] Христо Христов – „Ген. Любен Гоцев: Трябва да спечелим изборите най-малко с 50 + 1 процента ”, Декомунизация, София, дата не е посочена, online: http://www.decommunization.org/Articles/Hristov91.htm [19] Вж. Кирил Вълчев, Богдана Лазарова – „Борис Велчев: В България се подслушва прекомерно”, Дарик радио, София, събота, 18 декември 2010 г., online: http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=639797 [20] Сам Господ Бог е казал: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.” („От Матея свето Евангелие”, гл. 7, ст. 3-5.) [21] Янко Николов Янков – „Какво ръководи министър Сергей Игнатов? (3)”, Ianko Iankov, iankov.blogspot.com, София, 9 май 2010 г., online: http://iankov.blogspot.com/2010_05_01_archive.html Подч. мое. [22] Григор Николов – „Диктатурата на банките замени диктатурата на оръжието”у в. „Сега”, София, събота, 18 декември 2010 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7824§ionid=5&id=0000901 [23] За мен помак е символ на търпимостта и нагаждачеството. Навремето, като видели, че ако са мюсюлмани, ще живеят по-лесно, приемали исляма. След векове по същата причина се записваха в БКП. Това са конформисти и опортюнисти – същества, които винаги се приспособяват. [24] Вж. участието на Иво Инджев в „Уикенд с ТВ7” с водещ Емил Кошлуков, ТВ7, София, неделя, 19 декември 2010 г., около 9:35 часа. [25] Коментар от Wittgenstein в: „Досиетата – драма или водевил – неизнасяни досега факти от Петър Христозов”, Общество.нет, събота, 18 декември 2010 г., online: http://www.obshtestvo.net/content/view/1950/6/ [26] Григор Николов – „Диктатурата на банките замени диктатурата на оръжието”у в. „Сега”, София, събота, 18 декември 2010 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7824§ionid=5&id=0000901 [27] Григор Николов – „Диктатурата на банките замени диктатурата на оръжието”у в. „Сега”, София, събота, 18 декември 2010 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7824§ionid=5&id=0000901

http://www.forumat-bg.com

Read more...