В България т. нар. медии са собственост на военно-терористичната червена бригада ЦК на БКП и са ръководени от неговото Политбюро !

Георги Ифандиев

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ,Георги Ифандиев - Част ІІІ

>> четвъртък, 23 декември 2010 г.

Откровено за България
Написано от Георги Ифандиев
Сряда,22 Декември 2010

Георги ИфандиевЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ

Част ІІІ: Пари срещу лоялност • Грабежи, джебчийство, контрабанда,... гордост • Чрез ДС Партията създаде организираната престъпност

Продължение.

„Достойните” разузнавачи на тоталитарната държава не служеха на българския народ, а на номенклатурата на комунистическата партия. Често пъти те биваха превръщани в истински лакеи, но нито протестираха, нито оказваха каквато и да е съпротива. Просто преглъщаха и изпълняваха. В замяна на това ги изпращаха на работа в посолствата, търговските представителства, културните центрове, а от първата половина на осемдесетте години и в задграничните представителства на конкретни фирми.

Вярност и липса на милост срещу богатство

Навсякъде тайните служби са Status in statu – държава в държавата. При тоталитарните режими те се срастват с държавата, превръщат се в нейна същност. По време на държавния капитализъм у нас, кой знае защо наричан социализъм, силата на репресията бе мярката за ефективността на Държавна сигурност и Народната милиция.

Докато върхушката на БКП ръководи крупната и многопланова далавера по източването на едно предприятие, „другарките” на големците мислят преди всичко за собствените си благополучие. Типично по комунистически те всячески се стремят да не се минат. „Една от съпругите на член на Политбюро и активен участник в свалянето на Тодор Живков е питала някои от жените на високопоставените особи: „А вие колко получихте?”[1] Горката, интересувала се да не би на нейния да са отпуснали по-малко. Навярно е била готова да извади душата на мъжлето си, само и само да не бъде по-назад от останалите другарки.

Ето на коя държава служеха „достойните” офицери от Държавна сигурност. Те също не са оставяли коня си в калта. Златото бе много, а Партията бе мафия. Според неписаните правила на престъпния синдикат парите трябваше да останат във фамилията. Червената „аристокрация” бе отвикнала да си цапа ръцете. Поради липса на достатъчно на брой и качествени наследници комунистическите „благородници” от най-долен произход бяха принудени за пореден път да подирят помощ от „разузнавачите”.

One Red DollarПрез втората половина на осемдесетте години на миналия век България започва да трупа външен дълг. Ако през 1983 г. задлъжнялостта към западни кредитори е по-ниска от 3,5 милиарда долара, шест лазарника по-късно външният дълг надхвърля 10 милиарда долара. Има наивници, смятащи се за „изследователи”, които се доверяват на разказите на номенклатурата. Най-усърдно налаганият от тях твърди: „От 1987 г. комунистическото управление вече разчита само на заеми от западни банки, за да поддържа и без това ниския стандарт на живот в страната.”[2] Нищо подобно, номенклатурата никога не се е интересувала от живота на хората. Друг въпрос е от какъв зор западните капиталисти финансират своите „гробокопачи”, за каквито комунистите са прокламирани в „Манифеста на комунистическата партия”?

В следваща статия същият „изследовател” описва по-вярна картина на грабежа от онова време: „Във връзка с изпълнението на задачите, поставени пред задграничните фирми през януари 1988 г. и задачите на постановление 120 на Министерския съвет, пристъпихме към продажбата на задграничните ни активи. Тези средства впоследствие ще осигурят една част от началния капитал на лицата, свързани с ДС и комунистическия елит. През следващите години на прехода те ще заемат ключови позиции в различни сектори на българската икономика.”[3] Това вече отговаря на действителността.

Сполучлива е констатацията в публикация на друга медия: „Магистрати, банкери, бизнесмени, шоумени и премиер. Такива хора са завършили Академията на МВР...”[4] Едва ли ще успеете да посочите „собственик” или управител на банка, който да не е произлязъл от Държавна сигурност. Повечето от тях членуват в масонски ложи или в други тайни общества.[5] Тайни служби, тайни общества, тайно ограбване на българите... Сякаш всичко е поместата си. Само народът не е.

Партията-мафия си има държава

Държавна сигурност бе нещо повече от оръжие за тормоз на българския народ. Чрез нейната организирана мрежа, която действаше в името на Номенклатурия, както би следвало да се нарича Народната република, ръководството на БКП осъществяваше най-пъклените планове за своето обогатяване. Един от тях бе изграждането на презгранични канали за контрабанда и продажба на „чувствителни” стоки. На първо място това бяха нелегалните сделки с оръжие. За целта Партията възложи на Държавна сигурност създаването на специализирани външнотърговски предприятия. Най-известното от тях бе „Кинтекс”. Неговото название представлява съкращение от „Кинкалерия и текстил”. Само че конците и макарите на „достойните разузнавачи”, които работеха в тази фирма, гърмяха и сееха смърт по света.

Дългогодишният шеф на „Кинтекс” Антон Салджийски е офицер от Първо главно управление на Държавна сигурност (ПГУ). Досега го свързват с най-висшите ръководни кръгове на ретроградната БСП. За размера на далаверата, въртяна от секретното предприятие, може да се съди по данни от „демократичните” времена. През кризисната 1997 г. „дружеството отчита 12 743 млрд. лева печалба, а финансовите му средства по баланс са 33 800 млрд. лева.”[6]

Структура на институциите и фирмите, организатори на „скрит транзит" 6 периода 1967-1985 г.Въпреки добрите стопански резултати „демократичното” правителство на другаря Костов уволнява ченгето Салджийски. И има право. Защото по принцип печалбите на фирмите за търговия с оръжие са се вливали в специални сметки на Политбюро. По-късно – там, където е заповядал другарят Луканов. Иван Йорданович се стреми да намаже от сделката си с уж бившите комунисти. Овладява дружеството, като изхвърля червените членове на Съвета на директорите му и назначава нови, „демократични”. Никой не го пита защо запазва старите ченгета Петър Караангов и Людмил Богданов? Допълва ги със зетя на агента на Държавна сигурност Йордан Соколов Христо Михайловски,[7] също агент. И със Спас Сърачинов и Илия Чалев – новият управител на втората оръжейна компания „Тератон”.[8] Чалев е бивш футболист, известен с принадлежността си към секретните служби на Живковия режим.

Все по това време Костов изритва и Младен Мутафчийски от директорския пост в „Тератон”. Ала вместо да му извади очите, му изписва веждите. Подходящо жененият за номенклатурна щерка строителен инженер Мутафчийски се сдружава с члена на БКП и депутат от СДС Асен Мичковски. С помощта на изобщо неразградената мрежа на Държавна сигурност двамата основават стопанската империя „Селена Холдинг”. Официално тя се занимава с туризъм и търговия. Притежава хотели, а понастоящем Мутафчийски е председател на Съвета на директорите на „Слънчев бряг” АД. Заедно с потомствения комунист, съветския възпитаник и агент на Държавна сигурност Огнян Стефанов – „Академика”,[9] градят медийна мрежа. В нея оплитат наивни читатели, готови да се доверят на всяко ченге под журналистическо прикритие. Неотдавна двамата бяха обвинени за източване на „Слънчев бряг” АД през електронния сайт „Фрогнюз”.[10] Както вече отбелязахме, „достойните разузнавачи” са професионални крадци. Грабежите и измамите са техният занаят.

Обаче днес тандемът Мичковски-Мутафчийски е обвинен в контрабанда на цигари.[11] Възможно ли е това? Спомнете си кой създаде контрабандните канали и под чия егида. „Кинтекс” и „Тератон” не са търгували само с оръжие и боеприпаси. Знае се, че те са били в основата и на незаконното производство и износ на наркотици. Също така търговия с човешки органи за трансплантации; нелегален внос и износ на цигари и алкохол, на проститутки, на деца... Подобна работа „за държавата” са вършели ченгетата от „Маимекс” и повечето останали външнотърговски дружества.

Споменаването на т. нар. оръжейни фирми и на ангажираните в тях лица е прост пример. Почти цялата външна търговия на милиционер-социализЪма, барабар с нейните основни кадри, беше привързана като котва към кораба Държавна сигурност. Малко са експортно-импортните предприятия, които не са се занимавали с незаконни сделки, поне с нарушение на ембарго и пр.

Запитан: „Кой създаде контрабандните канали у нас?”, вездесъщият Жан-Виденов говорител и офицер от ПГУ Красимир Райдовски скромно отговаря: „Що се отнася до така наречените контрабандни канали, те не се контрабандни канали, а „скрит транзит”, така се наричаше това нещо тогава.”[12]

Маршрутите на цигарената мафия в ЕвропаИзлишно е да спорим. Нека приемем евфемизма „скрит транзит”. По-интересен е отговорът на следващия въпрос”

– И това скрито нещо се е наблюдавало дори от Политбюро?

– Не от цялото. Само от един член. Но чрез технологията на скрития транзит в България влизаше ежегодно едно количество пари, някъде над сто милиона долара. Този скрит транзит се реализираше от държавата, от служители на ДС, които бяха на постоянно прикритие в „Кинтекс”, БГА „Балкан”, производителите на цигари, алкохол. Оръжието не се правеше по този начин. Скритият транзит на оръжие не може да се прави по този начин, както някои си мислят.”[13]

Надявам се, че вече не се съмнявате в съавторството на ДС в „скрития транзит”. Затуй няма да ви отегчавам повече с подробности за онази „дейност в полза на държавата”, извършвана от „достойните” офицери от Държавна сигурност.

Обаче едно от най-ужасните техни дела е създаването на трибуквените групировки от началото на прехода.

Мафията, която си има държава

Райдовски обяснява, че Държавна сигурност е изградила мрежа за нелегална търговия и други „услуги” из цяла Европа:

– Нашата мрежа обаче не е на ниво изпълнителна власт и държава. Там е вече италианският контрабандист, който плаща на българския контрабандист.

– Тоест, разплащаме се с италианските мафиоти?

– Ами, да, е и така да е, там не участва държавата. Тя е до границата. А защо това се прави от ДС? Защото това бяха единствените хора, на които държавата има право да вярва. Това е истината. Не че и при нас не е имало помияри, то и сега си пролича колко много помияри е имало, мошеници, крадци и разбойници. Но тогава никой един долар не смееше да открадне.

– Тези канали ли наследиха групировките?

– Не. Ако аз съм създал този канал, аз си знам какво и как да правя, за да го използвам. Пак казвам, че правехме контрабанда, но имаше изключително честни и коректни отношения между хората, които осъществяваха контрабандата. Той знае, че няма право да те излъже с един лев, не с долар, защото утре няма да отидеш при него и той губи своята печалба. Ежегодно от това влизаха повече от сто милиона... И когато дойде демокрацията, хората, които осъществяваха „скрития транзит”, получиха по един шут отзад, оставиха ги на улицата. И оня, дето единственото качествено нещо, дето може да прави, е контрабандата, почва да я прави за себе си, да работи за себе си.

– А после и за групировките...

– Абе стига с тия групировки, бе. Групировките това нещо не можеха да го правят. Правеха го хората, които навремето са го правили, но вече го правеха не само за себе си, а и за хората, които им даваха парите, за да купят тези огромни количества цигари и пр. А групировките, щом те интересуват толкова, бяха създадени от хора като Любен Гоцев. Това е истината. Нямаше какво да се лъжем. А ние българските закони не сме ги нарушавали тогава. Нарушавали сме законите на други страни, но не нашите. А България от скрития транзит имаше огромна полза. След това обаче цялата тази технология се използваше за лично обогатяване. Има един доклад на Иван Костов, който аз съм го чел, но стига толкова, за него – следващия път.”[14]

Може би Райдовски е обиден и затова хвърля вината върху Гоцев? В такъв случай нека за пореден път да припомня пророческото „прозрение”, изречено на 10 януари 1990 г. от тогавашния първи-заместник министър на МВР ген. Любен Гоцев. На практика то представлява заповед, която трябва да се изпълнява безпрекословно от всички, подредени в алчно червените фашистки редици: „На 15 януари влиза чл. 1,[15] ние вече не сме управляваща партия, запомнете го това! И тогава няма да може другарят Петър Младенов да извика другаря Семерджиев и да му каже вземи този и този на разработка. Дайте си ясна оценка. Ние ще служим на Политбюро, но не можем официално, ще искаме разрешение от прокурора, съдия[та].”[16]

Deja vu - истории c кученца. Георги Първанов, агент на ДС с псевдоним „Гоце" и Джордж Буш. Неотдавна майорът от ДС Бойко Борисов изигра подобна сценка с офицера от КГБ Владимир ПутинЕто защо у нас се затвърди убеждението, че мафията си има държава. БКП бе мафиотска структура, изградена върху принципите на безпрекословната йерархична подчиненост, лоялността и омертата. Където има революционери и революционни движения, мафията е налице. Историкът Чарлз Хекъторн настоява, че названието „мафия” произлиза от акронима „Mazzini Autoriza Furti, Incendi, Avelenameti”, което ще рече „Мацини възлага обирите, палежите и отровителството”.[17]

Генерал Гоцев бе заместник-началник на ПГУ и доверено лице на американските специални служби. Работил в САЩ, той явно се е ползвал с тяхното одобрение. Това личи от факта, че тъкмо Любен Гоцев отговаря за тайното посещение на бившия американски президент Ричард Никсън у нас, което е включвало среща с Тодор Живков. Днес неговата подчинена и дори нещо по-интимно, както носи мълвата, другарката комунистка и депутатка от БСП Елена Поптодорова, изпълнява втори посланически мандат във Вашингтон.

Кръгът около Гоцев, условно наречен от журналистите „Банкя”, а впоследствие „Монтерей”, включваше емблематични фигури от тукашните и съветските секретни репресивни органи, като министъра на външната търговия Христо Христов, познат като Илича, Чавдар Чернев – от Второ главно и шеф на Софийско градско управление на МВР, полковника от ПГУ Георги Нанев Вутев, „дипломатът” Димитър Събев и т.н.

Когато партията-мафия изгаряше своите бушони в организираната престъпност, лъсваха техните връзки с Държавна сигурност, както и зависимостта им от „органите”. Агенти се оказаха и Иван Тодоров-Доктора, и Антон Милтенов-Клюна и Илия Павлов и Александър Тасев... А Емил Кюлев, Милчо Бонев – Бай Миле, както и доста други са били „достойни” офицери и старшини в службите за партийна сигурност... Такива са и все още живият продавач на бензин в гаража на УБО Венцислав Стефанов, както и премиерката Б.Б., която е напуснала МВР като майорка от ДС. Общо 1346 души от сегашните служители на „демократичното” МВР са били щатни или нещатни сътрудници на тайния репресивен апарат на комунистическия режим.

Те са „достойни разузнавачи”. Гордейте се с тях, ако това ви допада!

Мафиотската мрежа отдавна е излязла извън пределите на България. Христо Христов–Илича отговаря за връзките със СССР, днес Съветска Русия. „По линията на администрацията и Държавна сигурност [той] ръководеше кадрите на нашите задгранични представителства...”[18] Стоян Марков, по прякор Стенмарк, бе въдворен в Лондон, но осигуряваше контактите с Украйна.[19] Днес е съсед по жилище на Сергей Станишев и на Георг Цветански, зет на някогашния първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП Николай Дюлгеров,[20] в луксозния затворен комплекс „Магнолия” в полите на Витоша. Това номенклатурно селище е построено от оцелелия син на Огнян Дойнов – Росен.

Стоян Марков е „мозъкът на източването на външния ни дълг”, заявява народният представител Пламен Кенаров.”[21] „Стенмарк” е тъст на Георги Велчев, брата на бившия „царски” финансов министър Милен Велчев. Като офицер от ПГУ под дипломатическо прикритие бащата на братя Велчеви е ограбвал представителството на БГА „Балкан” в Хараре, столицата на Зимбабве. Докараха го с белезници и... го освободиха.

Шпионският интернационал

Dr. Alexander Mirtchev is the founder and president of Krull Corp.Любопитен и дълбоко укриван е случаят с друго лице на тукашните комунистически шпионски служби. Според Георги Тамбуев сред получилите пари от Андрей Луканов са неговите помощници Николай Добрев, Петър Събев и Александър Мирчев. „Александър Мирчев идва в ЦК на БКП от ЦК на Комсомола. Там е завеждал международния отдел. Известно време е бил секретар на Централния комитет. Става помощник на Андрей Луканов по международните въпроси. Заминава на специализация в САЩ и не се връща. В Америка открива серия от фирми. Хора от бившия отдел „Външна политика и международни връзки” на ЦК на БКП допускат, че той е една от ключовите фигури за измъкване на пари от България. Според тях част от тези средства се е върнала у нас за създаване на фирми за социални, политически и икономически изследвания.”[22]

Днес д-р Александър Мирчев е собственик на ситуираната във Вашингтон „Крул Корпорейшън” и е уважаван член на висшето общество в американската столица. В биографията му е записано, че е „бил председател и директор на интернационални промишлени предприятия с активи от много милиони долари и директор в най-високо оценяваната вашингтонска юридическа фирма. Д-р Мирчев е работил за решаването на критични геополитически проблеми и е имал активна обществена кариера. Участвал е в изливането на основите на пазарната демокрация в България и за нейното присъединяване към НАТО и ЕС...

Д-р Мирчев е завършил магистърска степен по международно и сравнително право в Националния юридически център на Университета „Джордж Вашингтон”, във Вашингтон, федерален окръг Колумбия. И има титла д-р от Университета „Свети Климент Охридски”, България. Учил е икономика и финанси в Лондонското икономическо училище и политически науки в Бостънския университет и Харвардската бизнес школа.”[23]

Какви е деца раждала БКП – майка юнашка! От ЦК на ДКМС, през ЦК на БКП... до Белия дом във Вашингтон. Александър Мирчев бе говорител на БКП на Националната кръгла маса, проведена в началото на 1990 г. Той е живото доказателство за подчинението на „гробокопачите на капитализма” на самите капиталисти.

Професорът по право Янко Янков, който по политически причини прекарва повече от 6 години в комунистическите затвори, си спомня: „В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър. На 8 февруари 1990 г. за министър-председател бе избран Андрей Луканов, а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота,... в 18 часа и 30 минути, в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. антикомунисти, страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тях престъпления.

Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „ЦРУ работи като филиал на КГБ”. И че само няколко месеца след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ.

THE WAR ON DRUGSВ описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно [след срещата с Бейкър] в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”. Записал съм, че при няколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за министър-председател именно от комунистите, успява поне в очите на американските дипломати да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”[24]

Няколко месеца по-рано се е разиграла друга интересна случка: „... Когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтърпяване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.

Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на посланика се бяхме разминали на вратата със сина на [комунистическия поет, член на ЦК на БКП и председател на Съюза на българските писатели] Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.”[25]

Както е писал Данте Алигиери: „Надежда всяка оставете.

Те и ние

Струва ми се излишно да досаждам с още доказателства за прякото участие на „достойните” офицери от Държавна сигурност в ликвидирането на българската нация и държава под одобрителните погледи на западните и съветско-руските ръководители и на техните истински господари от финансовия Интернанационал.

Ще речете: Нима агентите на ЦРУ са по-добри? И ще имате право. Не, не са – е моят категоричен отговор, но с някои уговорки. Защото ЦРУ не действа вътре в САЩ. То също е държава в държавата и се стреми да изсмуква колкото е възможно повече средства от американските данъкоплатци. Защото и неговите агенти работят за пари, но за разлика от нашенските не го крият. Нито лицемерно се маскират зад нищо не значещи фрази, като тази, че „служат на държавата”, на някоя партия, на президента, на... Те са високоплатени държавни служители, които ползват максимални здравни осигуровки и очакват да получат тлъсти пенсии. Наемници, които за пари са готови да убиват, да отвличат, да крадат, да организират преврати, изобщо способни са на всякакви зверства и мерзости. От известно време ги набират с конкурс. Напълно меркантилни, те не са накичени с идеологически дрешки. За тях всичко е „просто бизнес”, както се говори във филмите за мафията. А мафията също е тайна организация, нали?

Да, ЦРУ е мафиотска организация с глобални мащаби на действие. Агенцията извършва нелегални търговски сделки с оръжие, наркотици, човешки органи и т.н. Затова и американците не я обичат. Нито се гордеят с нейните агенти. Повярвайте, никъде по света не обичат ченгетата, още повече – тайните. Честният човек не може да приеме тайните дейности за почтени. Това е нормалното, а не обратното.

Кой би се гордял с това, че е слухтял, проследявал, заснемал чужди и ближни? И след това е докладвал за тях и за действията им. „Разузнавачите” често и безсрамно прекрачват границата на интимното и пъхат носа си в най-съкровените сфери на човешкия живот. Правят го за пари, а впоследствие опаковат цялата си мръсотия в някакъв „патриотичен” амбалаж. Тук искат да се гордеем с негодници, които са вършили всякакви нечистоплътни дела и са били щедро възнаградени за това. Работили са срещу свои сънародници. Отвличали са хора, убивали са. Съсипвали са съдби.[26] Изтъкнете ми поне една причина, поради която да ги тачим!

Я, колко маковеНапротив, убеден съм, че всички офицери от секретните служби на комунистическия режим следва да бъдат съдени. Те са вършили злини и са вербували агенти. Някои от агентите им са и жертви. Докато вербовчиците са престъпници и към тях не бива да бъде проявявано снизхождение и милост. Моралното осъждане е недостатъчно. Видя се, че то е и невъзможно. Изходът е в постигането на мнозинство на честните хора в Парламента. Веднага след това – приемане на Закон за декомунизация със съответните лустрационни санкции и конфискации на имущество. След незабавното му влизане в сила трябва да се престъпи към съставяне на нова Конституция, която да регламентира коренно различно държавно устройство и да отразява виждането за България в бъдещето. В нея е мястото и на правилата за произвеждане на всички видове избори, както и на редица механизми и инструменти за въвеждане на т. нар. пряка демокрация – отзоваване на народни представители и властници, провеждане на референдуми, законодателна инициатива на хората, децентрализация на властта...[27]

Без изброените и още много други мерки животът на българите клони към небитието. Имаме ли право да обричаме на изчезване най-древната нация на земята?

След изтриването на духовността на българите, най-голямата ни трагедия е, че собствеността остана в ръцете на комунистическата номенклатура и сътрудниците на репресивните тайни служби – щатни и нещатни. Това са хора, които никога не са вършили нещо смислено, творческо и градивно. Трудът им, ако техните усилия изобщо могат да бъдат определени така, бе прахосан в нищо не значеща „организационна работа”, в следене, арестуване, изтезаване и избиване на хора. И най-вече в грабене и харчене.

Каквото и образование да завършат наследниците на тези същества, те са лишени от искрата на творческото мислене и съзиданието. Никога не за измисляли нищо разумно и позитивно. Потомствено са свикнали да изпълняват заповеди. Допускате ли, че примитив като Тодор Замфиркьов–Живков е бил способен да измисли нещо извън интригите и злодейството? Вместо него мислеха съветските ръководители в Кремъл. Вместо тях, съответно онези в Белия дом. А на тях пък им спускаха разпорежданията от „Уол Стрийт”. Така е ex tunc – от тогава насам досега. Едно и също се повтаря до ден днешен.

За морала на онези, които вдигат джангър до възбога заради ченгетата под дипломатическа маска, защо извадиха списъка на дипломатите под пагон сега и за отношението на обществото към цялата пиеска, ще можете да прочетете в продължението.

Следва.

Предните две части на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”:

Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи

Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата



[1] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 308.

[2] Христо Христов – „Държавна сигурност. Част 2.3: Проектът "Монблан" и "неявните фирми" на ДЗУ”, в. „Капитал”, София, 6 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/06/956524_durjavna_sigurnost_chast_23_proektut_monblan_i/

[3] Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/ Подч. мое.

[4] Ива Григорова – „Академията на МВР роди премиер, магистрати и банкери”, в. „24 часа”, София, сряда, 29 септември 2010 г., online: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=625797

[5] Вж. напр. „Методи Андреев: Хора от Държавна сигурност първи станаха масони”, Snews.bg, Пловдив, 11 юли 2009 г., online: http://www.snews.bg/66758.html

[6] Галина Александрова – „Уволниха шефовете на „Кинтекс” и „Тератон”, в. „Капитал”, София, 4 юли 1998 г., online: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/07/04/245346_uvolniha_shefovete_na_kinteks_i_teraton/

[7] По време на социализЪма, като съдия по тенис, „репресираният” Христо Михайловски свободно шета по света. Свири мачове дори на турнира „Уимбълдън” в Лондон.

[8] Пак там.

[9] Огнян Борисов Стефанов. Дата на раждане: 11.05.1954 г. Място на раждане: гр. Плевен. Вербувал го служител: о. р. Владимир Груев на 19.08.1980 г., регистриран на 28.08.1980 г. Ръководил го служител: о. р. Владимир Груев. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: ДС, управление II-II-I. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник: съдържател на явочна квартира. Псевдоними: Академик. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Рег. дневник; картони – обр. 4 – 2 бр. и обр. 6. Снемане от действащия оперативен отчет: ... Публична длъжност или публична дейност: Политически коментатор във в. „24 часа”.

[10] Вж. напр. Еми Мариянска – „Младен Мутафчийски източил до шушка „Слънчев бряг”, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 11 септември 2010 г., online: http://www.blitz.bg/news/article/87318

[11] Вж. напр. „Асен Мичковски ли е босът на контрабандните цигари?”, „Днес и утре”, dnesiutre.com, София, 7 юни 2010 г., online: http://dnesiutre.com/bulgarian-news/%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BD-%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BB%D0%B8-%D0%B5-%D0%B1%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%BD/

[12] „Красимир Райдовски: Любен Гоцев създаде групировките?”, едно интервю на Славей Костадинов, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 11 май 2006 г., online: http://www.blitz.bg/article/2083

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] Иска да каже, че пада старият Член 1 на Живковата Конституция, регламентиращ ръководната роля на БКП.

[16] Христо Христов – „Ген. Любен Гоцев: Трябва да спечелим изборите най-малко с 50 + 1 процента ”, Декомунизация, София, дата не е посочена, online: http://www.decommunization.org/Articles/Hristov91.htm Подч. мое.

[17] Вж. Paul A. Fisher – „Their God is the Devil: Papal Encyclicals And Freemasonry”, American Research Foundation, Inc., Baltimore, Maryland, 1991 г., стр. 17.

[18] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 305.

[19] Пак там, стр. 303.

[20] Георг Цветански е женен за Милена Цветанска, дъщерята на Николай Дюлгеров. Същата, която в момента е шеф на „Информация” в БНТ. Тя и Вяра Анкова, дъщеря на комунистически полковник, назначен за крупен строител, са съученички от Английската гимназия.

[21] „Милионерска компания посреща Станишев в „Магнолия”, FROG NEWS, София, петък, 21 Август 2009, online: http://frognews.bg/news_14587/Milionerska_kompaniia_posreshta_Stanishev_v_Magnoliia/

[22] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 308-309.

[23] Dr. Alexander Mirtchev, Krull Corp., Washington, DC, online: http://www.krullcorp.com/en/dr-alexander-mirtchev.html

[24] „Янко Янков: Имаше споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити”, интервю на Калоян Методиев, „Общество.нет”, София, 31 октомври 2009 г., online: http://www.obshtestvo.net/content/view/1457/3/ Подч. мое.

[25] Пак там. Подч. мое.

[26] Вж. Част І на този обзор.

[27] Вж. идеите за необходимите промени в: Георги Ифандиев – „Името на звяра: Продължение на „Чудовището”, ИК „Огледало”, София, 2010 г.


http://www.forumat-bg.com

Read more...

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ,Георги Ифандиев - Част ІІ

Откровено за България
Написано от Георги Ифандиев
Вторник,21 Декември 2010

Георги ИфандиевЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ

Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата

Продължение.

„Достойните” разузнавачи на тоталитарната държава не служеха на българския народ, а на номенклатурата на комунистическата партия. Често пъти те биваха превръщани в истински лакеи, но нито протестираха, нито оказваха каквато и да е съпротива. Просто преглъщаха и изпълняваха. В замяна на това ги изпращаха на работа в посолствата, в търговските представителства, в културните центрове, а от първата половина на осемдесетте години и в задграничните представителства на конкретни фирми.

За гащите на другаря Милко Балев

Една вечер през 1989 година попаднах в компанията на заместник-военен аташе в съседна нам капиталистическа държава. Млад човек с номенклатурно потекло. Заразен от общия дух на зараждаща се перестроечна непредпазливост, след първата чашка служителят на Разузнавателното управление на Българската народна армия (РУМНО) поразвърза езика си. Разказът му за митарствата на втория човек в държавата, троянския гърбушко Милко Калев Балев, е прорязал дълбока диря в съзнанието ми. Той представлява чудесна илюстрация за заниманията както на тогавашните партийни величия и Божем „държавници”, така и за ангажиментите, заради които „доблестните” офицери от секретните служби на комунистическия режим получаваха огромни за времето си заплати и премии и то във валута.

Колчем членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Милко Балев поемел на път към „омразната” капиталистическа чужбина, на връщане винаги намирал начин да се отбие във въпросната столица на една от нашите южни съседки. Прекарвал по ден-два, но понякога се застоявал и по цяла седмица. По неписано правило винаги бил придружаван от военното аташе или от неговия заместник.

Дребно човече, нищожна душа, но с мерак за маркови гащи - Милко БалевЕдна от най-важните задачи на другаря Балевски била да си напазарува. Изпитвал странни влечения към бельото. Винаги заръчвал да му купуват слипове и фланелки на британската фирма “Jockey”. Сякаш задникът му бил израсъл само с гащи от тази марка... Та ченгетата под прикритието на военни дипломати често били заети с набавянето на гащи за „скъпоценните” ниски части от недораслия труп на другаря Балев. И то по каталог, както седмици предварително той ги заръчвал. Разбира се, когато идвало време да получи покупката, Милко Калев дори от кумова срама не се сещал да попита колко струва масрафът. Няколко пъти с половин уста споменал да ги впишат в разходите на посолството. Нататък „разузнавачите” си знаели работата...

Нашият разказвач се учудваше, че Балев винаги претендирал за бельо и все от тази марка. Случвало се да се отбива в посолството през две-три седмици. И все едно и също. Понякога искал автомобилни и мотоциклетни гуми, друг път някакви джунджурии за жена си. И все на аванта. Усещаше се как младият „достоен разузнавач” все пак започваше да се гневи. Може би изпитваше известен срам. След третата чашка – със сигурност самосъжаление.

Моят познат, който бе домакин, попита дали някой е дръзнал да направи забележка на другаря редактор на „творчеството” на Първия? Или поне да намекне, че посолството се справя трудно с осчетоводяването на разходите за Балевите кюлоти. Нямало такъв смелчага. По онова време там май се подвизавал друг настоящ „куражлия” – тъй познатият ви „разузнавач” Красимир Райдовски. И той си траел. Иначе, ако днес слушаме засегнатите от изваждането на светло на досиетата им лица, всички те силно се гордеят със службата на родината. Все постфактум...

Разбира се, легенди се разказваха за африканските сафарита на „ловец № 2”[1] на Народната република, другаря Пенчо Кубадински. Навсякъдсе той е бил посрещан и изпращан от „достойни” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност и нвърде рядко от РУМНО. Просто в африканските страни нямало толкова много „дипломати” под военен пагон. Случвало се е освен да осигуряват приятния престой на „високия” гост, „разузнавачите” да му готвят или да му варят чай. Носели му пушката, прибирали отстреляните трофеи... „Достойно” занимание „в полза на държавата”. Надявам се не си представяте Джеймс Бонд, преметнал келнерска салфетка през ръка, с торс, приведен като Петко Бочаров пред Тодор Живков, да сервира на примитив като Кубадински. „Славните” ченгета на тоталитарния социализъм са вършели това, без да се гнусят и смущават. То бе част от техните задължения на „разузнавачи”, работа „за държавата”.

Грабителството като професия

Казват, че шпионите от Четвърто управление на Държавна сигурност – Научно-техническото разузнаване, били много кадърни. Успявали да крадат най-високите и авангардните постижения на западната наука и техника. Вятър и мъгла. „Империалистите” им пробутваха своите остарелите и вече непотребни машинки и технологии. Така се сдобихме със „суперкомпютъра” „Правец-16”, който бе от... второ поколение. А корпорацията IBM, която позволи на „достойните” комунистически „разузнавачи” да гепят оригинала, бе пуснала на пазара четвъртото поколение, приключваше с петото и работеше над по-нататъшното развитие на тази техника.

Ако шпионите от Четвърто управление наистина бяха кадърни, то през 1990 г. България щеше да бъде в челото на страните с развити „хай-тек” – „високи технологии”. Обаче нашият таван бяха някои старомодни запаметяващи устройства и производството компакт-дискове. „Разузнавачите” на социализЪма се оказаха просто крадци, дребни джебчии и нищо повече.

Забравяме още една истина. На практика тукашните „тайни служби са поставени под командването на [Робърт] Максуел...

Максуел смята собственото си финансово могъщество за по-важно от всичко останало. И Луканов и Максуел се отнасят с [Огнян] Дойнов като с младшия партньор в техния триумвират. Дойнов се страхува от Луканов и гледа Максуел като пропуск за Запада, като на възможност да спечели пари. И тримата са обединени от обща цел: да използват своите таланти за сметка на българския народ...

... Луканов е най-могъщият човек от всички присъстващи, по-могъщ дори от председателя на Държавния съвет на България, по-могъщ от когото и да било друг... заради тесните си връзки с Москва. Заради начина, по който Луканов е успял да обработи Максуел, [началникът на КГБ] Владимир Крючков го е направил офицер от Отдела за разследвания, най-важния от всички отдели на съветското разузнаване, по-важен дори от самия КГБ.”[2]

Този епизод ни връща в 1988 година. Тогава Луканов, Дойнов и Максуел предлагат на диктатора Живков да подпише документ за финансирането и изпълнението на Проекта „Нева”. „Проектът е рожба на Луканов... Целта на „Нева” е проектът да се превърне в най-голямата самостоятелна програма за масова кражба на американски технологии. Програмата трябва да се изпълнява от Държавна сигурност. Нито КГБ в дните на своя апогей, нито Китайската тайна разузнавателна служба (КТРС) са създавали такъв проект, който в крайна сметка се свежда до обир във всяка индустриализирана западна държава. Държавна сигурност краде технологии, които пристигат в България, обикновено под дипломатическо прикритие. Оборудването след това трябва да бъде копирано от компании, които трябва да са собственост на Максуел. От своя страна, тези компании трябва да продават изделията в останалите държави от източния блок. Печалбата от тези продажби трябва да постъпват у тримата мъже, събрали се около масата на вечеря [Луканов, Дойнов и Максуел]...”[3]

Кръстниците на тукашната алчно червена мафия: Тодор Живков и неговият ученик и душманин Андрей ЛукановЕ, за коя държава са работили „достойните” разузнавачи, по-точно казано – крадци? За личния джоб на трима разбойници, чиято последваща съдба не е за завиждане – двама убити и един поразен от рак, а след седмица последван от сина му в отвъдното. Ако това е държавата, с която пропагандаторите на „светлото” комунистическо минало толкова се гордеят, халал да им е, както се казва.

Години по-късно Дойнов си спомня как обяснил на Максуел, „че ние разполагаме с агенти на нашите тайни служби, които живеят и работят в САЩ. Те бяха разположени в Силициевата долина и в други основни технологични центрове. По същия начин работехме и във Великобритания и в други страни. Те имаха за задача да се сдобият с чертежи на технологии, действащ софтуер, дори с компютри.... Тяхната работа бе да осигурят поставената от нас цел – да доставят седемдесет и пет на сто от цялото откраднато оборудване, което след това трябваше да се предложи за продан. Нашите тайни служби очакваха, че ще бъдат възнаградени за това финансово. Този тип възнаграждения бяха нещо рутинно. Българският еквивалент на „какво печеля аз от това?” бе един от първите въпроси, които човек научава, когато влезе в управлението. Останалата част от печалбата трябваше да се прехвърли в компании-паравани на Запад. Задачата на Максуел бе да създаде тези компании и да уреди нещата така, че парите ни да са на сигурно място. А той щеше да получава съответна комисионна.”

Максуел обявява, че иска 25 на сто от общата сума.

Луканов се съгласява.

Дойнов пита къде ще бъдат създадени компаниите паравани. Максуел отговаря – в Лихтенщайн. Луканов и Дойнов приемат това с поклащане на глава.”[4]

Аз ли не разбирам нещо или пък съм прав? Ала никак, ама съвсем никак не бих се гордял с този пладнешки хайдутлук. Огнян Дойнов признава как „откраднатото оборудване след това трябваше да се предложи за продан”. Циганска работа. Признайте, ще ви бъде ли приятно, ако някой ден заварите жилището си ограбено, а след време зърнете собствените си откраднати вещи да бъдат предлагани на някаква сергия?

Сега обърнете нещата наопаки. Бихте ли се гордяли, ако изпълнявате ролята на високо платен крадец? В такъв случай виждате ли изобщо нещо „достойно” в разбойничеството на „разузнавачите” на милиционер-социализЪма? Какво им дава основания за гордост? Това, че като пълнели банковите сметки на господарите си от триото, което на практика било каре с участието на Живков, получавали подхвърлени от тях трохи, останали от техния лъвски пай? Чист слугинаж!

За около шест месеца Максуел създава чадър от компании, чрез които действа „Нева”. Някои са натоварени с получаване и оценка на технологиите, откраднати от българските тайни служби; в крайна сметка българските агенти започват да крадат от всички основни технологично развити страни в света. Други компании, разположени в предградията на София и на други места в България, трябва да пресъздадат съответните изделия или просто да започнат да ги произвеждат въз основа на откраднатите чертежи. Трета група компании трябва да предприемат безпрецедентна търговска офанзива в Русия, Украйна, Полша, Латвия, Грузия, Румъния, Словения, Чехословакия, Източна Германия и Унгария. Стотици компании и държавни корпорации започват да получават предложения за доставка на съвременни технологии, идентични с онова, което може да се намери на Запад.”[5]

Максуел създава верига от свързани компании за партньорство в Централна и Източна Европа. Сред тях е прословутата „Мултиарт”, начело със зетя на шефа на зловещото военно контраразузнаване генерал Петър Чергиланов, младия другар Илия Павлов Найденов. Неговата съдба също е печална. Сред другите по-известни фирми са „Болкан Филмс”, „Бизнес Сентър Лимитид”, „Български жълти страници” и „Арес Декта”, по-късно наследена от Димитър Иванов, когото аз наричам „Кагебето”, а други – „Гестапото”. Става дума все за фирми на секретните тайни служби, чиито персонал е най-добър в боравенето с плаща и кинжала и то на тъмно.

В началото печалбата отива в Банката за земеделски кредит, в която Максуел придобива 10-процентов дял. Парите остават там за кратко, преди да бъдат прехвърлени в по-надеждни сметки извън България.”[6]

Това е една от банките, създадени от Държавна сигурност, която по-късно бива обявена в несъстоятелност. „Ключов собственик на БЗК бе Максуеловата „Баймекс”. Островната фирма стартира навремето с 1 милион английски лири на българските Стопанска банка и БИСА – индустриалната асоциация под опеката на тогавашния член на Политбюро Огнян Дойнов. Т.е. лондонските бизнесструктури си бяха чисто български и то държавни.

РЕШЕНИЕ НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКППрез 1990 фирмата набъбна на 2 млн. лири и съответно бе приватизирана под тезгяха. Счита се, че тази сума е била преведена от „Инко” – скандалната фирма на научно-техническото разузнаване, около която се забърка и приватизаторът на банка „Биохим” Дилян Дорон. В архивите й фигурират записи за 1 милион лири стерлинги, отпуснати на фирма „Теома” на Владимир Серкеджиев в Лондон. Негова майка е генерал Нанка Серкеджиева, станала известна с участието си в унищожаването на архивите на Държавна сигурност.

Делата на чуждоземния банков акционер „Баймекс” се движеха от мастити пълномощници на родната номенклатура – с право на глас за разлика от Ян и Кевин Максуел, синовете на покойния магнат. Това беше шефът на БЗК Янко Янев, обслужвал навремето частните червени интереси и в бейрутската „Литекс Банк”. Втори е Иван Грозев - политически съветник на Васил Цанов, бивш секретар на ЦК на БКП и фактически ръководител на селското стопанство у нас. И трети стана Благой Янев – син на Иван Ганев, който бе дясна ръка на Людмила Живкова като неин отговорен секретар по културата.”[7]

Западните изследователи не познават достатъчно добре тукашната действителност. Те заключават: „Благодарение на свободата, която е дадена на Максуел, страната се превръща в център на бързо развиваща се икономика, основана върху кражби на едро и на пране на пари. Когато след време [лятото на 1991 г.] Максуел се появява, облечен в тениска с надпис „Цар на България”, той самият не подозира колко подходяща за него е тази титла.”[8]

Къде е грешката? По времето на социализЪма страната ни никога не е била „бързо развиваща се икономика”. През периода, за който става дума – 1988-1990 година – съвсем. Тъкмо тогава тя катастрофира икономически. Безспорна „заслуга” за тази трагедия и нейните последици, които досега усещаме, имат „достойните” офицери от Държавна сигурност.

И още нещо. Когато чуете за някой „гениален” и „преуспял” нашенец, който преди 10 ноември 1989 г. специализирал и работил на Запад, пък сега идва, за да „инвестира” и да ни учи как се работи, имайте предвид: този е офицер или агент на репресивните тайни служби на тоталитарния режим. Те бяха изпращани със специални цели и ги връщат по необходимост и със заповед. Представят ги с различни легенди – „бизнесмени”, „бели якички” от лондонското Сити или брокери от „Уол Стрийт”; високо ценени служители на западни корпорации или на хищни интернационални институции като Световната банка и Международния валутен фонд; „известни” учени и преподаватели в „престижни” университети в „свободния свят” и т.н. Всички те са ченгета. Не съм разбрал за някое изключение.

От кухнята на Първо главно знам технологията за техния избор и подготовка. Подборът започвал най-малко две години преди датата на провождането на служба. Предимство имали децата на активните борци и комунисти, комсомолските натегачи и всякакви други кариеристи. С появата им в списъците на Първо главно се поставяло началото на тяхното вербуване. Пропуски в това отношение не се допускали. Всички, изпратени в чужбина под такава легенда, са били офицери или нещатни сътрудници на ДС. За осемдесетте години знам, че това наистина е било така. Преди това дисциплината е била още по-желязна.

В проекта „Нева” бяха замесени и други тайни служби. Благодарение на готовността да се продават, с помощта на „разузнавачите” от Държавна сигурност, архипрестъпници като Луканов и Дойнов помогнаха на Максуел да продаде израелската програма за електронно шпиониране „Промис” на много страни. До ден днешен „най-чувствителните” бази с данни на редица от тях биват безпрепятствено проследявани от израелското разузнаване Моссад, чийто агент бе роденият в Чехословакия еврейски тарикат Ян Лудвиг Хох, приел псевдонима Робърт Максуел.

Предлагам едно свидетелство на дългогодишния заместник-министър на икономиката Рачо Петров: „Проектът „Нева” е донесъл на България около 120 млн. щатски долара. От тях половината са били насочени за възстановяване на взетите от ДЗУ кредити, а останалата част от средствата за развитие на нов проект, известен под името „Кейлок”. Неговата цел е чрез поделения на комбината в Израел и Калифорния да му се осигурят възможности за високотехнологични производства. Първоначално тя беше базирана на територията на Израел, в Тел Авив. Беше създадена и функционираше с български капитали. Разработеният от нейните специалисти твърд диск даде основание през 1993 г. да започне реконструкция в ДЗУ за внедряване на новото изделие в производството на комбината.

Междувременно обаче поради изкуствено създадени условия за фалит на „Кейлок” през 1994 г. тя беше преобразувана и преименувана на „Понт Периферълс” и с наше съгласие [беше] регистрирана в САЩ. В края на същата година тя беше в състояние съвместно със старозагорския завод да произвежда някъде около 6000 от новите 540-мегабайтови дискове, като през 1995 г. комбинатът можеше да увеличи двойно това производство. За съжаление хората, които тогава поеха управлението на промишленото министерство и на ДЗУ, провалиха изпълнението на тази програма.

Фактически от страна на тогавашните шефове на ДЗУ беше разигран един фарс. Според тях създадените в „Понт Периферълс” технологични разработки представлявали опит за приватизация и те трябвало да бъдат получени от държавата. От този момент до ден-днешен никой не разбра какво се случи с документацията на „Понт Периферълс”.”[9]

Robert Maxwell's Money and Bulgaria„Нева” се проваля. „Общата стойност на проекта възлиза на около 600 млн. долара.”[10] Което не пречи на интернационалния далавераджия Хох–Максуел да изнесе от страната ни 500 милиона долара, по признанията на бившия председател на Българската народна банка, агентът на Държавна сигурност Васил Коларов[11].[12]

Проектът, носещ името на реката, преминаваща през тогавашния Ленинград, се скапва поради липса на достатъчно образовани и опитни научно-технически кадри и администратори. Местните инженери са ученици на рабфаковци – бетонни глави, верни на Партията, но кухи като бункери. Един от най-доверените послушници на Луканов, работил по програмата „Нева”, е Огнян Пишев, почетен директор на Атлантическия клуб, инициатор за създаването и кръстник на Института за пазарна икономика и участник в разработването на Проекта „Ран-Ът”. Същият комунист и агент на Държавна сигурност, който бе назначен от „демократичния” президент Желю Желев за посланик във Вашингтон. Той бе изключително близък на седесарския премиер-явочник Филип Димитров.

Дори Шабтай Шавит, гаулайтерът на нацисткото разузнаване Моссад, е притеснен от контактите на Максуел и Луканов със съветско-еврейската организирана престъпност. Например с Могилевич. Той е наясно, че подчиненият му агент Максуел „е дълбоко замесен в прането на пари за „Нева”, но и връзката му специално с Луканов е както много тясна, така и финансово изгодна и за двамата.”[13]

Ето за какво работеха „достойните” офицери от Първо главно и Четвърто управление на Държавна сигурност. Гордейте се с тях! Мен ме е срам.

Ограбването на България

Няколко години преди всеобщите промени в съветския блок, извършени през есента на 1989 г. в рамките на месец, БКП предприема мерки за продължаване на властта си в нови условия. През 1985 г. Андрей Луканов поема Валутната комисия на ЦК на БКП. Следва „елате и вижте” – бурна експортна и финансова дейност – масово основаване на „търговски” банки и на задгранични предприятия. Външнотърговските дружества разкриват свои представителства по целия свят.

На практика първите задгранични дружества, до едно свързани с Държавна сигурност, започват да се появяват още през 1969 г. За целта Министерският съвет приема специално Разпореждане № 9 от 16 януари 1969 г. Мнозина от по-възрастните читатели ще се досетят, че това бе „ерата „Тексим”. Тогава бившият крадец Георги Найденов, укрил се от полицията в гората и станал шумкар, развива своите вродени далавераджийски качества. Той изгражда една сериозна промишлено-транспортно-търговска империя. Дори открива банка в Ливан. Тя носи многозначителното название „Литекс Банк”. Дълги години неин управител бе офицерът от Първо главно управление на ДС Чавдар Кънчев. Преди десетилетие го спрягаха за евентуален министър-председател...

Самият Найденов бе старши офицер от Първо главно. В духа на „епохата „Тексим” се появяват обединенията, включващи външнотърговски централи – „Родопа”, „Булгарплод”, СО МАТ и т.н. Шефовете на повечето от тях минават през съда и затвора. По откровения на бивш следовател, а по-късно адвокат, Георги Найденов прекарва кратко време зад решетките. Изпращат го във Виена, където активно върти алъш-вериш. Когато е необходимо да бъде показан в раирани дрехи, за кратко вкарват негов двойник в килията. Звучи като евтин екшън, но е факт.

... [Задграничните] дружества се раждат от венчавката на Държавна сигурност със стопанските обединения и се отглеждат под лозунга „За качествено нов растеж в икономиката”...

Особено силен и безкомпромисен е контролът. Още от възникването си дружествата ни стават мишена на четворен контрол. От една страна, под прицел ги държат собствениците им в България. От друга – Министерството на външната търговия. От трета – Комитетът за държавен и народен контрол. От четвърта – Държавна сигурност. (Този контрол при либерализацията след 10 ноември напълно изчезва.)”[14]

Андрей Карлович - кръстникът на ченгесарската мафия и един от неговите войници - Илия ПавловДа припомня, че едно от първите неща, което правителството на Луканов свърши след идването си на власт, бе да разпусне Комитета за държавен и народен контрол (КДНК). Така от четирите вида подчинение и отчетност остана само един – пряко на самия Андрей Карлович. Още в качеството си на заместник-председател на Министерския съвет той изорава и бранува почвата за посяването на най-крупния грабеж в нашата история. В проверка на КДНК за задграничното строителство е установено, че „през 1986-1987 г. инженеринговите организации са осигурили на държавата 943 милиона валутни лева”. Което по курса от онова време надхвърля един милиард долара! „Предвижда се до 1990 г. валутните постъпления от строителството на подобни обекти да бъдат два милиарда и 700 милиона лева. Разбира се, в тази разгръщаща се дейност негативно влияе влошената платежоспособност на партньорите ни от развиващите се страни.”[15]

Става дума за измислена неплатежоспособност. Кой глупак строи на клиенти, за които е известно, че не са в състояние да се издължат? Нали е имало „разузнавачи”? Те не са ли знаели? Луканов и компания бяха всичко друго, но не и идиоти. Сумите от чуждите задължения потънаха в нечии банкови сметки. Помните ли държавните дългове към България на страни като Либия, Ирак и пр.? Сигурни ли сте, че нашите „държавници” ги опростиха на дебиторите? За либийския със сигурност знам как един Любчо с фамилия, напомняща названието на страната ни, е прибрал милиони. Казват, че благодарение на тях сега един зет-пенсионер пътува по света и живее по-голям разкош, отколкото, когато бе женен за червената Principessa Rusticana.[16]

С Постановление на Министерския съвет № 70 от 1975 г. и № 4 от 1983 г. задграничните дружества се сдобиват с нови права. Особено след 1985 г. те получават небивала самостоятелност. На среща със зрители на водено от мен телевизионно предаване и с читатели на книгите ми, състояла се преди четири години в един бивш окръжен град, пенсиониран офицер от Първо главно ми разказа любопитни неща. Работел в посолство в западноевропейска държава. През 1985 г. му направило впечатление, че представителите на задграничните дружества и на българските външнотърговски фирми в тази страна – до един офицери или агенти на ДС – взели да странят от търговския отдел на посолството. Не се явявали на отправените им покани, а никой не ги закачал.

Тогава започнали редовните височайши посещения. „Георги Пирински взе да идва всеки трети месец” – разказа моят събеседник. „На шест месеца се отбиваше Огнян Дойнов. Андрей Луканов ни навестяваше веднъж годишно. Всички те се отнасяха пренебрежително към посланика и търговския, но правеха някакви тайни съвещания с външнотърговците и ръководителите на смесените предприятия.

От обобщените данни се вижда, че през 1980 г. задграничните ни дружества са били 45. Към края на 1980 г. те са вече 150. (А към края на 1989 г. са над 300.)”[17]

Чрез тези задгранични дружества, смесени предприятия и представителства на външнотърговски организации Партията е изнесла милиарди от откраднатите от българите държавни средства. След промените започва раздаването на пари, кой знае защо наричани „червени”. Те са наши, на българите. Георги Тамбуев разкрива принципите, по които е ставало това „разпределение”, „осъществено от тандема БКП-ДС”... „на три нива:

МЕСТНО – в София и в окръжните градове. Правило: „На много хора по малко.”

ЦЕНТРАЛНО – в София. Правило: „На малко хора по много.”

ВИСШЕ – по чужбина. Правило: „На съвсем малко хора съвсем много.” Тук сумите не са давани на ръка, а са внасяни по сметки в чужди банки.”[18]

На кого са раздавани парите? „Ранговете, изглежда, не са играли никаква роля. По-важни критерии са били приятелството и личната преданост.”[19] Днес бившият вицепремиер Димитър Луджев твърди, че „80 на сто от богаташите у нас са свързани с Държавна сигурност”. Ето го отговора на въпроса за първия милион. Луджев е сигурен, че „задкулисните центрове у нас са много мощни”. С изнесените пари кукловодите създали фондове. Чрез тях влияят върху политиката.[20] Повечето днешни „чужди инвестиции” всъщност са с откраднати от нас пари, които се връщат „под вънкашност друга и под име ново”. „Достойните” офицери от Държавна сигурност ги отмъкнаха от народа. Гордейте се с тях!

Българите бяха планомерно ограбени и доведени до нищета. В дръзко интервю от края на май или началото на юни 1997 г., когато масово се смяташе, че Командирът е взел властта за дълго, неговият приятел Красимир Стойчев призна как са се запознали. Това станало през 1981 г., когато двамата млади икономисти били повикани от Държавния комитет за планиране, за да участват в разработването на бюджет на страната във вариант на капиталистическа пазарна икономика?! Сега политологът Антон Тодоров настоява, че: „В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.”[21]

Кръстникът и неговият верен слуга, „достойният" офицер от ДС Димитър „Кагебето" Иванов, днес „честен" милионер и колекционер на откраднати антикиДруг автор припомня: „... Третият източник на силата на Иван Костов не е в България. За него намекна първи Христо Бисеров, споменавайки за един, меко казано, тъмен период от живота на Иван Костов в Русия. В последно време, въпросът на Бисеров беше творчески „обогатен” с декларация на РЗС от 5-ти януари 2010 г., в която Тодор Великов (депутат и орг. секретар на РЗС) заяви: „Иван Костов влезе в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ”.

Текстът е забележително конкретен. Няма недомлъвки и намеци:

„РЗС настоява в кратък срок да бъде разсекретен и оповестен докладът от 23.01.1989 г. на VI управление на ДС, подписан от ген. л-т В. Велинов, отнасящ се за лицата, одобрени за „нова ръководна класа в условията на демокрация на Народна република България”. От този доклад и приложения към него списък ще стане окончателно ясно, че Иван Йорданов Костов влиза в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ…”[22]

Още преди близо десетилетие журналистът от вестник „Сега” Петьо Цеков посочи: „Иван Йорданов Костов... в периода 1982-1984 е слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва. Като свободен аспирант защитава дисертация на тема „Икономически растеж: структура и фактори в производствената сфера”, кандидат на икономическите науки. През 1992 г. става доцент по икономика и член на Академичния съвет на Техническия университет – София...

Кандиат-член на БКП, според признанията на баща му. Според жена му Елена за политиката го открива Любомир Иванов[23] от Зелената партия. За кратко време Иван Костов членува в Зелената партия на Александър Каракачанов. Не е членувал в синя партия преди СДС да стане партия. Опозиционер от ноември 1989 г., когато в предаване по БНТ се изказва критично към управлението на страната. През 1990 г. става член на Съвета на икономическите експерти на СДС.”[24]

Не твърдя, че всичко това е вярно. Обаче през годините сме срещали не малко намеци за обвързаността на Иван Йорданович с Москва и някои тамошни тайни служби. А самият Костов, който през 1989-а се бе втурнал да спасява и променя БКП, мълчи. Споменавам тези неща, защото тъкмо с неговата решаваща помощ и с усилията на болшевишко-милиционерското му правителство бе осъществена по-значителната част от т. нар. приватизация. И вместо в ръцете на страдалците на комунистическия режим, на нормалните българи и дори на редовите членове на БКП, държавната собственост попадна в алчните лапи на фашизираната номенклатура и на представителите на репресивните органи на терористичния червен режим. „Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията?””[25]

Още един „герой” на прехода, министър-председателят, за когото редица висши комунистически офицери[26] изнесоха данни, че е бил агент-явочник на Държавна сигурност, има изключителен принос за замитането на следите и поради това останало безнаказано ограбване на българите. Става дума за другаря адвокат Филип Димитров, министър-председател от СДС. Една от първите му задачи, след като зае премиерското кресло, бе да закрие Министерството на външноикономическите връзки. Но така, че седмица след този акт целият архив на задграничните дружества и на търговските представителства да... се изпари.

В наши дни един от любимците му, професионалният депутат Лъчезар Тошев, се тюхка: „До момента не са открити данни регистър да се е водил преди. Във всеки случай в Министерството на Външната търговия до 1991 г. е съществувал отдел „Задгранични дружества”.”[27]

Да бе прочел свидетелствата на Георги Тамбуев: „Вярно е също така, че държавата нито за миг не изпуска от очи [задграничните дружества]. Тя е отворила за тях задължителен регистър в Министерството на външната търговия (по-сетне Министерство на външноикономическите връзки). Създала е отдел „Задгранични дружества”. (По-сетне той ще прави опити да прерасне в управление.) Задължила е директорите да изпращат копия от ежегодните си отчети и баланси. Казано накратко – от кръстоската между плановата и пазарната икономика държавата ни се стреми да композира невиждано и нечувано същество.”[28]

Самозванци. Днешният опит за кръстници на фашизираната червена мафия - Б.Б. и Гаргамел„Демократите” или се правят на балами, защото така им нареждат, или не са в състояние да разделят на две пуйки жито. Навярно и двете. Нима не знаят, че точно в отдел „Задгранични дружества” на закритото от Филип Димитров Министерство на външноикономическите връзки се е съхранявал и архивът за споменатите предприятия на Държавна сигурност? Изчезването му отвори портите пред тяхното източване и пререгистрацията им като „частни”.

Примери за това дал Луканов. Двама комунисти и сътрудници на ДС – Роза Георгиева и Маргарит Тодоров, откраднаха държавната фирма за търговия с български вина и напитки „Бългериън Винтидж” със седалище в Лондон. Впоследствие Тодоров отмъкна дела на „винената царица” и й помогна да отиде в гроба. „Неговата” компания „Домейн Бойар” продаваше вина на разработения английски пазар. Другарят „достоен” офицер от Първо главно с „мъжественото” име Маргарит я управляваше толкова кадърно, че тя фалира. А страната ни изгуби клиентите си на Британските острови.

Докато бе представител в Лондон на държавната туристическа компания „Болкан Холидейз”, агентът на Държавна сигурност Румен Драганов[29] я източваше в частна фирма на своя баща в България. През декември 1996 г. мой приятел, председател на Българската федерация по дартс, му предложил тази организация и „Болкан Холидейз” да организират съвместно верига от летни турнири по черноморските курорти. Драганов се съгласил, но го посъветвал да се обърне към фирмата на неговия родител. Което не пречи на това корумпирано ченге понастоящем да е директор на Института за анализи и оценки в туризма!

Указ № 56 от 1989 г. разкри небивали хоризонти пред разграбването на нашето национално богатство. Това мащабно престъпление в полза на червената върхушка бе извършено от „разузнавачите” от Държавна сигурност и предимно от представителите на Първо главно и на Четвърто управление. Същото се отнася и до банките. Техните директори и управителните им тела бяха все от средите на Държавна сигурност. Резултатът от тази дейност е налице. България е разграден и обрулен двор, за който споменават, че е „най-тъжното място на света”.[30] Още по-страшно е, че в момента „България е пета в света по застаряване според пореден доклад на ООН”[31] И се движи с ускорени темпове към небитието. Само след две десетилетия няма да има кой да изкарва пенсиите на възрастните хора. А най-много след четвърт век българите ще бъдат малцинство в собствената си Татковина! Докато много от „достойните” офицери от Държавна сигурност, „работили за държавата”, ще добруват в лукса на някога тъй охулвания от тях Запад. И ще са го постигнали с онова, което БКП и нейните филиали откраднаха чрез своя репресивен апарат.

Нима не забелязвате, че думите „оптимизъм” и „надежда” звучат все по-рядко по нашите земи? Има ли хора, готови да запретнат ръкави, за да променим нещо? Или ще чакаме решението на „сляпата Фортуна”? Хамлетовата дилема ни пришпорва с непозната досега скорост:

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички?[32]

А докато разсъждавате над този не философски, а екзистенциален проблем, очаквайте и финала на настоящия обзор. За да се уверите в лицемерието не само на поръчителите и извършителите на грабежите, но и на онези, които днес вият до небесата срещу ченгетата. Но самите те са ги изпращали на задгранична работа и са ги търпели, без да ги отзоват. Макар съвсем по ленински цялата власт да е била у тях.

Следва.

Първата част на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”, online:

Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи



[1] Естествено, „почетното” звание „ловец № 1” бе запазено за Първия – за другаря диктатор Тодор Замфиркьов, на български Живков.

[2] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 190, 188-189. Подч. мое.

[3] Пак там, стр. 190. Подч. мое.

[4] Пак там, стр. 190-191. Подч. мое.

[5] Пак там, стр. 192.

[6] Пак там.

[7] Григор Лилов – „Сага за най-големите финансови афери”, липсват данни за издателство, местоиздаване и година на издаване, 6 част: В „Банката на годината” кръстосаха шпаги и секири политическите елити, online: http://freeinf.tripod.com/saga.htm

[8] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 192-193.

[9] „Някой има интерес да поддържа митовете около проекта „Нева”, интервю с Рачо Петров, в. „Банкер”, София, 10 август, 2002 г., в: Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/

[10] Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/

[11] Любомир Веселов Филипов – Дата на раждане: 14.06.1945 г. Място на раждане: гр. Берковица. Вербувал го служител: о. р. Стоян Мишев на 22.06.1972 г., регистриран на 26.06.1972 г. Ръководил го служител: о. р. Стоян Мишев; о. р. Михаил П. Бозаров. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: ДС, ПГУ. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството - секретен сътрудник: агент. Псевдоними: Ровър. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Документи от ръководилите го щатни служители; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 2969; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/12-1394/ 13.07.2009 г. Снемане от действащия оперативен отчет: 1974 г. Публична длъжност или публична дейност: Член на Управителния съвет и Пленарния съвет от 08.07.1991 г. до 11.06.1997 г. Н-к на управление от 10.11.1989 г. до 14.09.1994 г. Подуправител от 14.09.1994 г. до 24.01.1996 г. Управител от 24.01.1996 г. до 11.06.1997 г.

[12] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 196.

[13] Вж. Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 223.

[14] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 276-277.

[15] Пак там, стр. 278.

[16] Селска принцеса, ит.

[17] Пак там, стр. 277.

[18] Пак там, стр. 307.

[19] Пак там.

[20] Вж. „Луджев: 80% от богаташите свързани с Държавна сигурност”, Труд онлайн, в. „Труд”, София, 2 ноември 2010 г., online: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=661296

[21] „Иван Костов е силно зависим от миналото си”, с Антон Тодоров разговаря Явор Дачков, в. „Гласове”, glasove.com, София, петък, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php

[22] Антон Луков – „Демокрация или вКОСТяване? ”, от www.dnesplus.bg, „Afera.bg, Варна, 31 януари 2010 г., online: http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=8936&Itemid=9

[23] Доказан агент-провокатор, председател на Атлантическия клуб. Президент на Фондация „Манфред Вьорнер”, 1994 г. Председател на Настоятелството на Фондация „Общество и информация”, 2000 г. Секретар на Българската комисия по антарктическите наименования, 1994 г. Координатор на Програма „Маршалови стипендии за България” и на “German Marshall Fund”, USA, 1997 г. Член-основател и на “Wilderness Fund”, 1989 г. Изобщо, типично за ченгетата, дялан камък.

[24] Петьо Цеков – „На сергията: Костов или Бисеров – изберете сами”, в. „Сега”, София, Вторник, 27 февруари 2001 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=1482&sectionid=6&id=00005 Подч. мое.

[25] „Иван Костов е силно зависим от миналото си”, с Антон Тодоров разговаря Явор Дачков, в. „Гласове”, glasove.com, София, петък, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php

[26] Например ген. Атанас Семерджиев, ген. Кирил Косев.

[27] Лъчезар Тошев – „Сагата „Задгранични дружества”, в. „Демокрация Днес”, София, 23 септември 2006 г., online: http://www.decommunization.org/Articles/LToshev.htm

[28] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 276-277.

[29] Три имена: Румен Иванов Драганов. Дата на раждане: 02.08.1952 г. Място на раждане: Гр. София. Вербувал го служител: Подп. Иван Трифонов Марценков на 06.02.1974 г., регистриран на 19.02.1974 г.; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков, регистриран повторно на 01.07.1980 г. Ръководил го служител: Подп. Иван Трифонов Марценков; о. р. Любен Левичаров; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков; о. р. Маргарит Цеков Лишков; о. р. Венцислав Дешев. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: СГУ-на МВР-ДС, отдел I, отделение V; ДС, управление II-VIII-II. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството - секретен сътрудник: Осведомител; агент. Псевдоними: Владимир. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Собственоръчно написани агентурни сведения; документи от ръководилите го щатни служители; рег. бланка-2 бр.; рег. дневник-2 бр.; картони обр. 4-3 бр. и обр. 6; лично дело IА-29675; работно дело IР-9024-2 тома; доклад на МВР рег. № RB202009-001-05/01-08-I-195/ 24.01.2008 г. Снемане от действащия оперативен отчет: 1988 г. Публична длъжност или публична дейност: Председател на Държавната агенция по туризъм от 21.2.1997 г. до 25.9.1997 г.

[30] Вж. “Comparing countries: “The rich, the poor and Bulgaria – Money really can buy you happiness”, from Print edition, Thursday, December 16th, 2010 г., online: http://www.economist.com/node/17722557?story_id=17722557

[31] „България пета в света по застаряване според пореден доклад на ООН. На някого въобще пука ли му за това?”, ВМРО - Българско национално движение - Демографски срив, София, София, 19 януари 2010 г., online: статията е свалена от интернет; в архива на автора.

[32] Уилям Шекспир – „Хамлет”, Валери Петров, преводач, Издателство „Отечество“, София, 1985 г., Трето действие, втора сцена.


http://forumat-bg.com

Read more...

ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ,Георги Ифандиев - Част І

Откровено за България
Написано от Георги Ифандиев
Понеделник,20 Декември 2010

Георги ИфандиевЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ

Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи

Като заваляха приказки за ченгетата в дипломацията, та цяла седмица. Не остана медия, която да не се включи в тази вербална вакханалия. И едва двама-трима от казионните участници в това активно мероприятие зададоха въпроса: Нима всичко това не бе известно? Кой можеше да бъде дипломат в болшевишка България? Обаче дори правещите се на най-засегнати от „дискусията”, т. нар. социалисти, не обърнаха езиците си, за да изрекат, че и след „демократичните” промени дипломатите, както и 90 на сто от участниците във всички видове власт задължително, по дефиниция, ноторно прието, както се изразяват юристите, с незначителни изключения, също бяха и са свързани с БКП и нейните репресивни тайни служби.

За кого работеха шпионите на социализЪма?

Много просто – за него. Но чий бе той, доколкото въобще го имаше?

Кой знае как от информационното небитие възкръсна една Годзила на посткомунистическата журналистика. Включена по телефона в телевизионно предаване, водено от комунистическо ченге, изтипосано в същия списък на мерзавците под дипломатическо прикритие, тя почти във фалцет възкликна: „Аман от досиета! Къде виждате Държавна сигурност? Минаха 21 години, а още приказвате за комунизъм. Къде са комунистите?”[1] И продължи с пламенна защита на „достойните офицери” от Държавна сигурност. А Божем работеше във вестник „Демокрация”...

Държавна сигурност осъществява своята дейност под ръководството и контрола на Централния комитет на Българската комунистическа партия, респективно на Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП.Влизам й в положението. Сиромашката, такъв е капацитетът й. Навремето тя бе просто коректорка във в. „Народна младеж”. Живееше в нещо като брак по Ленински с ченге от Първо главно, което в началото на „нежната революция” действаше в бивша Югославия. Та този журналистически валяк се хвалеше, че тайният милиционер я снабдил с цял куфар със секретни документи. „Две години мога да пиша, без да излизам от къщи”, хвалеше се въпросната другарка, която по ирония на съдбата съм предлагал за журналистическа награда. По едно време тя така влязла под кожата на един от основателите на в. „Демокрация”, че по разказите на мои познати в редакцията, взела „да раздава справедливост”. Днес се стреми да прави същото, като брани престъпниците под милиционерски пагон, защото били... „разузнавачи”. А всяка държава, видите ли, имала шпиони дори след посланиците.

Не, в действителност те са били убийци, крадци, слухари. Колкото до отговора на въпроса: „Къде е Държавна сигурност?”, той е лесен: навсякъде около нас. С риск да досадя, ще припомня откровението, изтървано само преди три години от бившия министър на отбраната Николай Свинаров: „... Струва ми се, че е крайно време през 2007 година държавата да спре да се управлява от ДС.”[2] Нима нямаме основания да му вярваме повече, отколкото на застаряващата домакиня, чиито претенции за меродавност отдавна са покрити с давността на негодността и невежеството?

Все по същото време гостуващият у нас Ив Боне, бивш шеф на френското контраразузнаване, опроверга местните ни всезнайковци, дамгосани с клеймото на болшевизма. „[КГБ] продължава да живее чрез своите хора и все още е ударна сила на страната, която продължава да ни интригува или да ни изненадва, за добро или за лошо, че дори се е превърнал в самата Русия и че не възнамерява да се откаже от тази идентификация. Защо? Как?... Обяснението, което е правилното, за това прераждане на старото влечуго с напукана кожа в пъргава и блестяща змия. Принципът е прост: като съзнава ограничения живот на системата, която го е породила и чието оцеляване той осигурява, КГБ възнамерява самият той да управлява неизбежната промяна. Той разполага хора, свои хора, средства, структури. Окастря из дъно изгнилите клони, както казваше покойният генерал Ембер, изоставя на съдбата им онези, които не могат да догонят влака, непокаялите се комунисти, неудобните съюзници. Великата сила, от която се нуждае славянска или германска Европа, няма да бъде изградена нито с брежневистите, нито с Ярузелски или Хонекер. Това ще стане с ново поколение вълци, които претендират наведнъж за своето отечество, земя и кръв. Оттук насетне КГБ може вече да е изчезнал от указателите и витрините, но не може да се изтрие от паметта на онези, които имат значение, ще го кажа нескромно, на „нашите”.”[3]

Освен това човекът обясни, че военните аташета и някои от по-нисшите дипломатически чинове в посолствата на Френската република по света със сигурност са били и продължават да са разузнавачи. Ала по правило посланиците – никога! От познати, работили в апарата на Републиканската партия в САЩ, знам, че допреди около четвърт век това е било закон и за тази велика сила. За жалост вече не е...

Но да видим коя бе държавата, за която са работили шпионите на социализЪма. Съгласно Член 1 на действащата тогава Конституция тя бе партията, но и това не е съвсем вярно. Защото генералният (преди това първият) секретар на тази мафиотска организация бе и партията, и държавата. Това не са празни приказки, а принцип,нещо повече – закон. Той е скрепил с постулатите си и нормативните актове, регламентиращи дейността на тези пишман разузнавачи. В един от документите е записано: „Държавна сигурност осъществява своята дейност под ръководството и контрола на Централния комитет на Българската комунистическа партия, респективно на Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП.”[4]

Призванието на органите на държавна сигурностДруг документ, формулиращ дейността на Държавна сигурност, еднозначно постановява: „Под ръководството на ЦК на БКП органите на МВР успешно се укрепват и развиват като верен отряд на Българската комунистическа партия...” И по-нататък: „Призванието на органите за Държавна сигурност е да бъдат безпределно верни и предани на Партията и правителството, да нямат за себе си други интереси и други заповеди, освен интересите и заповедите на ЦК на БКП и народното правителство.”[5]

Както сами се убеждавате, въобще не става дума за българския народ и неговата държава. И няма как, защото народът не бе суверен. Държавата принадлежеше на партийната номенклатура и преди всичко на Политбюро и на неговия първи или генерален секретар. Което означава, че службите за осигуряване на безопасността не принадлежаха на гражданите, а на самата Партия. Преведено на нормален език, нямаше Държавна, а Партийна сигурност. Най-точно казано – Номенклатурна сигурност. Ето на кого служеха „достойните” офицери от военното, както и от т. нар. външнополитическо разузнаване, което фактически е действало и вътре в страната.

Привилегиите на слугите

Кои можеха да стават „разузнавачи” и милиционери? В пореден документ, с който Партията разпорежда как да действа Държавна сигурност, се заповядва: „Оперативният състав на Разузнавателното управление се комплектува от български граждани – комунисти и комсомолци, безпределно предани и верни...”[6]

Подборът на служителите на Министерството на вътрешните работи и неговите поделения се извършва по политически и делови качества чрез партийните органи, из средата на комунистите и членовете на Комсомола и верни на народната власт безпартийни граждани на НРБ.

Служителите на МВР трябва да бъдат безпределно предани на Българската комунистическа партия...”[7]

Само малко повече от година след тази разпоредба Тодор Живков свиква пленум на ЦК на БКП за обсъждане на „по-нататъшното сближаване и бъдещото сливане на НРБ със СССР”.[8] С други думи – „достойните” разузнавачи са работили за изчезването на страната ни от географската карта.

В друг, по-късен документ се нарежда: „За служители в Държавна сигурност се приемат български граждани, които са безпределно предани и верни...”[9] Нали се досещате на кого трябваше да са верни? Те, „достойните” офицери с готовност рапортуваха: „Винаги верни на Партията!” Тя, Партията, бе наредила да ги рекрутират преди всичко от средите на „активните борци против капитализма и фашизма” и на номенклатурата. Така верността им биваше не само купувана с високи заплати и премии, но бе споявана с кръвна връзка. Така се роди просташката нискочела болшевишко-ченгесарска „аристокрация”, докарала ни до настоящето дередже.

Съвсем същото се отнася и до кадрите на Разузнавателното управление на Българската народна армия (РУМНО), на Военното контраразузнаване (ВКР), на Управлението безопасност и охрана (УБО), което бе в рамките на МВР.[10]

В замяна на тази вярност „разузнавачите” от Първо главно и останалите управления на Държавна сигурност и от другите репресивни органи ползваха редица привилегии. Например по времето, когато постъпих на работа по разпределение, млад висшист започваше трудовата си дейност със заплата между 100 и 130 лева. Докато мои състуденти, постъпили в Икономическа милиция получаваха тройно, а в Държавна сигурност – даже четворно по-високи възнаграждения за своето верноподаничество. Ченгетата от „външнополитическото разузнаване” пътуваха по целия свят, чак до „империалистическите” Съединени щати. А нас и до Княжево ни пускаха само с открит лист, както гласеше популярната шега от онова време. За съжаление тя беше истина.

Подборът на служителите на Министерството на вътрешните работи и неговите поделения„Достойните” офицери от Първо главно парадираха с „работата” си зад граница и с валутата, в която плащаха заплатите им. Това допълнително ги правеше „по-равни”. Те спокойно можеха да пазаруват от веригата магазини за валутна търговия „Кореком”. Лукс, трудно достъпен за почтения българин.

Освен това Партията се грижеше да имат жилища, да пазаруват нови Лади, без или с незначително чакане... Това ли е „работа за държавата”? Уверено отговарям: Да! Те работеха за онази държава, която всъщност бе Партията и най-вече нейния генерален (първи) секретар. Съвсем заслужено анекдот от онези мрачни години на комунистическото робство се надсмиваше на лицемерните им лозунги: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” Вицът продължаваше: „Знаем и кой е човекът.” Не случайно след 10 ноември 1989 г. най-висшите ръководители на същата партия-държава хвърлиха цялата вина за разгрома на България върху „човека” – другаря Тодор Живков.

Това ли трябва да защитаваме? Тази държава беше ли наша, на българите? За мен и близките ми тя беше враг, който постоянно ни натикваше в ъгъла на живота. Лишени от свобода на словото и на предприемачеството, ние се чувствахме като имигранти или затворници. Впрочем, когато след близо 27 лета, прекарани зад решетките, покойният Илия Минев излязъл от зандана, прозрял, че е напуснал един затвор, за да влезе в още по-голям – Народна република България.

Но освен на фашизираната алчно червена номенклатура, „достойните” офицери от Държавна сигурност бяха длъжни да бъдат „безпределно предани и верни на българския народ, на Българската комунистическа партия и на дружбата със Съюза на съветските социалисдтически републики”.[11] Каквото и да говорят апологетите на тоталитарния режим и на неговия челичен юмрук Държавна сигурност, едва ли ще се намери държава, чиито служби за сигурност да са били длъжни да служат на друга страна. А в документите на тукашната Държавна сигурност постоянно се говори за подчиненото й на КГБ положение. Сякаш за десерт се казва: „Основната подготовка на оперативните работници се извършва в специализираната разузнавателна школа на Комитета за държавна сигурност при Министерския съвет на Съюза на съветските социалистически републики.”[12]

Почти целият личен състав на Първо главно управление на Държавна сигурност е преминал най-малко по веднъж на подготовка в школата на съветското КГБ. От достоверни източници е известно, че там те били завеждани на оперативен отчет. Което ще рече, че тези офицери са били вербувани като обикновени агенти на една чужда и враждебна нам шпионска служба. Те са работили в нейна полза. На свой ред това означава, че са действали против интересите на българския народ и на България.

Ето какво бранят недокоснатите комунисти, ченгета и сродните им защитници на престъпниците от Държавна сигурност. И никой да не ми казва, че не е редно да обобщавам! Всички те, без изключение, са извършвали престъпления срещу българите, българщината и даже срещу човечеството. През цялото време са ги насъсквали „да водят контраразузнавателна дейност в чужбина”, като „проникват в разузнавателните и контраразузнавателните органи на Турция, Гърция, Германската федерална република, Франция и Англия, както и на аналогичните органи на Съединените американски щати и НАТО”.[13] Днес те сътрудничат на бившите „вражески” страни и организации.

Възниква логичният въпрос: Защо „демократичният” Запад ги приема като дипломати и без да се смущава, им предоставя съгласия за прием – агремани? Отговорът е елементарен. Първо, както, надявам се, вече повечето от вас знаят, СССР бе създаден от тайния финансово-промишлен елит в САЩ, Германия и Англия. Това Братство замисли основаването на Болшевишката партия. То финансира и подготви терористите на Лейба Бронщейн – Лев Троцки, в Ню Йорк. Троцки живеел в едно от предприятията на Рокфелеровата компания „Стандарт Ойл” в Ню Йорк, без да плаща наем. Пак там и с пари на Ротшилд, предоставени от една от техните банки в САЩ – „Кун, Лоуб и Ко”, било проведено обучението на болшевишките терористи. Лично съседът на Ротшилдови от Франкфурт, еврейският банкер Яков Шиф отпуснал 20 милиона тогавашни долара на Троцки. По днешния курс те се равняват на повече от 2 милиарда.

Завеждане на разработкиПо същото време, под влиянието на друг еврейски банкер – Макс Варбург, началник на военното разузнаване на Германия, Генералният щаб на тази страна финансирал с повече от 2 милиона марки Ленин и неговите еврейски главорези. Германците осигурили безпрепятственото придвижване на пломбираните вагони, в които болшевиките пътували, през цяла воюваща Европа. Брат на Макс Варбург – Паул, станал първият председател на Съвета на директорите на Системата на Федералния резерв в САЩ. Само че на английски език фамилното име на станалия вече Пол се произнася... Уорбърг.

Освен това финансовият Интернационал винаги е предпочитал да има работа с правителства. Защото те са най-сигурните длъжници. Изплащат взетите от тях кредити и то в срок. Два пъти по-сигурни пък са ръководствата на тоталитарните режими. Затова през цялото време тайните служби на Изтока и Запада работеха в синхрон. Пък и на „демократите” не им бяха необходими личности с мнение, с качества, неспособни на предателство спрямо своите народи и съвестта си. Затова заложиха на комунистите – свикнали да се подчиняват на чужда воля в техните изградени на принципите на мафията партийни организации. Ето защо днес Ирина Бокова оглавява ЮНЕСКО, а Елена Поптодорова за пореден път е посланичка на официална София във Вашингтон. Затова виждаме фотографията на генерал Любен Гоцев с бившия американски президент Ричард Никсън. Всички те, от двете страни на невидимия фронт, предназначен за простолюдието, бяха и са братя по оръжие. Има ли смисъл да продължавам?

Не разузнавачи, а убийци и терористи

Може би мнозина от вас сега ще узнаят, че тези „достойни” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност не са действали само зад граница. Още през 1952 г. е издадена Заповед за дейността на уж външнополитическото разузнаване. Нейната Точка а/ към Параграф 2 „Завеждане на разработки”, разпорежда да бъдат разработвани, следени, записвани и т.н.: „... Български граждани, заемащи видно обществено положение, членове на национални ръководства, на политически и масови организациитати от Нар. събрание и окръжните народни съвети, ръководители на големи предприятия, командири на дивизии, приравнени и нагоре, членове на БКП, заемащи ръководна работа в Партията и държавния апарат.”[14] Задължително е било да бъдат вербувани за агенти всички ръководители на бивши опозиционни партии, без изключение. Досещате се какво означава това. И защо непосредствено след 10 ноември 1989 г. забравени муцуни като Дертлиев, Дренчев, Савов и сие изведнъж изгряха от нищото.

Разбирате, че принципите от романа „1984” на Джордж Оруел се прилагаха с пълна сила в „Народната” република. „Големият брат” в лицето на Народната милиция и Държавна сигурност наблюдаваше всички, по всяко време и навсякъде. Под сурдинка се майтапехме, че ченгетата знаят и какво ядем.

Освен това „достойните” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност отвличаха хора и убиваха българи зад граница. Това им е вменено като задължение. Точка в/ на Параграф 3 от Заповедта на министъра на вътрешните работи от 20 октомври 1952 г. разпорежда на „разузнавачите” да осъществяват: „Мероприятия по принудително довеждане в страната на лица, намиращи се зад границата.”[15]

Христоматиен е случаят с българския политически имигрант в Дания Борис Арсов Илиев. В края на петдесетте години той, заедно с Николай Чотов, Райно Василев Райнов и Иван Хаджийски започват нощем да облепват София с позиви срещу властта. Обаче през май 1962 г. го арестуват и му пришиват „обвинение” в опит за покушение срещу... генералния секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов?! Всъщност Арсов е адресирал до Хрушчов писмо, в което го призовава: „Долу ръцете от моята родина!” Хвърлен зад решетките, Арсов излежава присъдата си и след излизането от затвора успява да избяга от страната. Установява се в град Орхус, Дания. Започва да издава списание, в което разкрива истината за зверствата на комунистическия режим у нас.

КадриДържавна сигурност начева разработката му под кодовото название „Терористи”. Преди години следователят Богдан Карайотов открива в оперативното дело на Арсов, в архива на ДС, че преди да го отвлекат, „българските тайни служби три години са работили по „обекта” и даже са съставили прецизен план да го ликвидират с отрова, нож или с удар с тъп предмет по черепа. „Острото мероприятие” е било възложено на агент „Маринов”. Под този псевдоним се крие легализираният като емигрант и внедрен в българската общност в Дания Димитър Георгиев Филипов. Прецизно замисленото убийство обаче не се осъществило, защото в последния момент агентът се уплашил и се отказал.

През януари 1973 г. е издадена специална заповед, съгласно която следва „да се подготви план-мероприятие за довеждане на Борис Арсов в страната”, а през февруари е издадена нова заповед, според която е необходимо „да се разработи комбинация за довеждане в страната на изменници на родината с цел тяхното ликвидиране или арестуване”.

В плана за отвличането на „опасния терорист” Борис Арсов залегнало съображението, че той е много привързан към единствения си син Никола, който току-що се е оженил, и към сестра си Йорданка, че тъгува за тях и копнее отново да бъдат заедно. Това обстоятелство се превърнало в много силен и удобен аргумент за манипулиране на обекта на операцията.

През април 1974 г. Държавна сигурност, при съдействието на КГБ и източногерманската ЩАЗИ, осъществили една от своите най-важни секретни операции зад граница – отвличането на Арсов от Дания и принудителното му отвеждане в България. За да няма провал, акцията е била осъществена не от агенти, а от кадрови офицер, специално „командировани” в Орхус.

В България емигрантът е подложен на специална оперативна обработка, по време на която му било обещано да не бъде съден, ако приеме да сътрудничи на ДС и да участва в масирани медийни пропагандни мероприятия за дискредитиране на „вражеската емиграция” и нейните лидери. Тъй като Борис Арсов категорично отказал и даже направил опит да избяга от ареста, след тридневен формален съдебен процес на 22 септември 1974 г. бил осъден на общо 15 години затвор по обвинение в шпионаж, саботаж и образуване и ръководене на контрареволюционна емигрантска организация, целяща да саботира българската социалистическа власт чрез въоръжено въстание.

На 20 декември същата година Борис Арсов бил намерен обесен в килията в Пазарджишкия затвор, а смъртта му официално била квалифицирана като самоубийство. Най-странното в случая е това, че според тази версия самообесването се осъществило „посредством три вратовръзки”, които Арсов просто не е имал откъде да вземе, тъй като още при довеждането му в България от него са били иззети всички т. нар. граждански или цивилни дрехи.”[16]

Покушенията над български политически имигранти и противници на алчно червения фашистки режим у нас не са едно и две. По-известен е инцидентът с офицера от Държавна сигурност Владимир Костов в Париж. Твърди се, че пак офицери от Първо главно са убили внедрения от тях сред имиграцията в Лондон писател Георги Марков, автор на сценария на прословутия пропаганден комунистически телевизионен сериал „На всеки километър”.

Преди доста години Пашанко Димитров, дългогодишен водещ на рубрика за култура в Българската секция на Радио Би Би Си – Лондон, ми разказа как от средата на петдесетте години българските тайни служби внедрявали „журналисти” в тази медия. Нямало никакво изключение – всички, до един, били ченгета. И нашата стара имиграция го знаела. Англичаните също били наясно. Британският журналист и писател Дъглас Рийд доказва, че проникването на съветски и други комунистически представители в Британската радиоразпръсквателна компания започнало още през 1937-1938 година. Разбира се, със знанието и под егидата на British Secret Service![17] Същото се отнася и до Радио „Свободна Европа”, което приюти маса членове на БКП и агенти на Държавна сигурност. И това продължи с пълна сила даже след „демократичните” промени. Тогава опозореният комунистически наследник Георги Коритаров – агент „Алберт”, се превърна в емблема на тази медия.

Преживелият десет години в комунистическите лагери и затвори анархокомунист Георги Константинов[18] е споделял пред мен, че общо повече от 120 офицери и агенти на Държавна сигурност са го разработвали. Повечето – докато е бил в имиграция във Франция. Както се шегуваше: „Адаш, аз съм бил голям работодател. Виж на колко мръсници съм осигурявал големи заплати.

ДС ОТВЛИЧАЛА И УБИВАЛА ЕМИГРАНТИИстинската драма е, че тези „достойни” разузнавачи са упражнили огромен натиск над собствения му брат. Първо, за да го уплашат, а след това и да го съблазнят. По този начин го вербували и го изпратили в Париж, за да слухти около най-близкия си кръвен роднина?! Впоследствие този агент бе депутат от СДС във Великото народно събрание.

Такива са само част от делата „в полза на държавата”, които „достойните” офицери от Държавна сигурност вършеха. Има още много други, не по-малко зловещи, с изумително тежки последици за българите. Ако съществуваше почтена, несвързана с Интернационала патриотична власт, те щяха да бъдат извадени на показ. Уви...

Заради всички тези извършени от тях престъпления служителите на Държавна сигурност заслужават единствено съд, присъди и затвор, а не защита. Те бяха слуги на един зловещ, сеещ смърт гангстерски, човеконенавистен режим. Често бяха лакеи в съвсем буквалния смисъл на думата. Но за това и за начина, по който помогнаха за масовото ни ограбване и обедняване, ще прочетете в продължението.

Следва.

Втората част на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”, online:

Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата



[1] Включване по телефона на Люба Манолова в пряк ефир на предаването „Директно с Велизар Енчев”, Телевизия СКАТ, София, четвъртък, 16 декември 2010 г., около 20:00 часа.

[2] Лилия Гюрова - „Крайно време е Държавна сигурност да спре да управлява България”, в. „Политика”, бр. 182, София, 12 – 18 октомври 2007 г., стр. 21.

[3] „Ловецът на шпиони Ив Боне: С Угърчинска имаме еднакви изводи за КГБ - той управлява промяната”, e-vestnik.bg, София, сряда, 16 декември 2010 г., online: http://e-vestnik.bg/10639/lovetsat-na-shpioni-iv-bone-s-ugarchinska-imame-ednakvi-izvodi-za-kgb-toy-upravlyava-promyanata/

[4] „Секретно: Екземпляр № 1 – „Основни положения на Указ за Държавна сигурност”, утвърдени с Решение „Б” № 4 на Политбюро на ЦК на БКП от 3 април 1974 г., стр. 1, в: „Държавна сигурност: структура и основни документи”, Документален сборник, Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, София, 2010 г., стр. 404, книгата е достъпна в pdf от online: http://www.comdos.bg/media/DS-struktura-10-smol.pdf

[5] Писмо № 313 от 17 .ХІІ. 1953 г. на министъра на вътрешните работи генерал-лейтенант Георги Цанков: „Строго поверително: „До началниците на столичното и окръжните управления на МВР, началниците на управления и самостоятелни отдели ДС в центъра, началниците на войските при МВР, директора на Народната милиция, партийния комитет при МВР”, стр. 1-2, пак там, стр. 160.

[6] „Строго секретно: Екзепляр единствен! – Положение за работата на Разузнавателното управление при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 8 на Политбюро на ЦК на БКП от 24 юли 1973 г., стр. 13, пак там, стр. 290.

[7] „Строго поверително! „Основни положения за работата, правата и задълженията на Министерството на вътрешните работи на Народна република България и неговите органи по места”, одобрени с Протокол „Б” № 10на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 20 .ХІ. 1962 г., стр. 11, пак там, стр. 242.

[8] Вж. „1963 - Отричането от България”, стенографски протокол на заседанието на пленума на ЦК на БКП от 4.ХІІ.1963г., издател Пламен Анакиев, ИК „Огледало”, София, 1994 г.

[9] „Проект. Секретно! Екземпляр № 1: „Указ за Държавна сигурност”, стр. 12, пак там, стр. 415.

[10] Вж. напр. „Строго секретно! „Положение за задачите на органите на военното контраразузнаване при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 6 на Политбюро на ЦК на БКП от 18 .VІ. 1963 г., стр. 5, пак там, стр. 355.

[11] „Строго секретно: Екзепляр единствен! – Положение за работата на Разузнавателното управление при Министерството на вътрешните работи”, одобрено с Решение „Б” № 8 на Политбюро на ЦК на БКП от 24 юли 1973 г., стр. 13, пак там, стр. 290.

[12] Пак там, в документа стр. 14, в книгата стр. 291.

[13] Пак там, в документа стр. 5, в книгата стр. 282.

[14] „Заповед на министъра на вътрешните работи на Народна република България”, София, 20 октомври 1952 г., стр. 2, пак там, стр. 267.

[15] „Заповед на министъра на вътрешните работи на Народна република България”, София, 20 октомври 1952 г., стр. 2, пак там, стр. 267.

[16] „ДС отвличала и убивала емигранти”, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 29 ноември 2006 г., online: http://www.blitz.bg/article/2968

[17] По време на Унгарското въстание срещу Съветите от октомври-ноември 1956 г., потушено от Червената армия с цената на хиляди жертви, не малко американски кореспонденти хвърлили вината за трагедията върху Радио „Гласът на Америка”. Унгарски бежанци на Запад се оплаквали, че тази медия ги подстрекавала да се разбунтуват, но впоследствие никога не нарекла това „въстание”. По същото време президентът Айзенхауер заявил пред американския народ: „Никога не сме обсъждали поробените народи да въстанат срещу една въоръжена сила.” Подобни критики бяха отправени и срещу Радио „Свободна Европа”, частна американска организация, която оперира от Германия с разрешение на тамошното правителство. Един от първите унгарски бежанци, стигнали до Америка, се оплака, че с години „Гласът на Америка” и Радио „Свободна Европа” „ни насърчаваха” да се разбунтуваме, но когато въстанието бе вдигнато, Америка не ни оказа никаква помощ.” (“The New York Times”, November 23, 1956 г.)... Така Америка говореше с два гласа...” (Douglas Reed – “The Controversy of Zion”, first published in 1978 by Dolphin Press (Pty) Ltd., Durban, the “pdf” version by AAARGH, Chicago, IL, 2004 г., стр. 362, книгата е достъпна в pdf от online: http://www.vho.org/aaargh/fran/livres/reeedcontrov.pdf.)

[18] Едва деветнадесетгодишен е осъден за опит за взривяване на бюст-паметника на Йосиф Сталин в Борисовата градина.


http://www.forumat-bg.com

Read more...

Последователи

StatCounter

  © Blogger template Snowy Winter by Ourblogtemplates.com 2009

Back to TOP